— Моредел! — извика бегачът — дума една и съща на всички езици — и посочи навън.
Всички замръзнаха. Денис се взря във водача и погледите им се сплетоха. Усети до себе си Тинува и видя как елфът сниши лъка си.
Усещаше пресметливия поглед на цуранина върху себе си, знаеше, че омразата и недоверието са взаимни, и в същото време долавяше по-дълбокия страх — не толкова от смъртта, колкото от това да попаднеш жив в ръцете на моредел. Не беше професионалната омраза на един воин към друг в разгара на битката, омраза, зад която все пак съществуваше малко респект. Този страх беше първичен, ненавист и погнуса, осъзнаване, че в сърцата на приближаващите се врагове се е всмукала душата на една мрачна вселена.
Денис сниши меча си, опря върха му в земята и извика през рамо на хората си:
— Примирие! Бием се с моредел. Сметките си с цураните ще разчистим след това.
Няколко от войниците му изсумтяха, но повечето отвърнаха с одобрително ръмжене и отпуснаха лъковете мечовете си.
Цуранският водач извика нещо през рамо и Денис забеляза същата реакция от другата страна. Посочи стената на изток от портата, а после себе си. Цуранинът кимна, посочи гърдите си, после западната стена и изрева команда.
— Стрелци! — извика Денис. — Горе на стената и се прикрий. Стреляй по команда.
Затича към все още отворената порта. Влизаха последните цурани. Един от тях изрева, щом го видя, вдигна меча си и нападна. Цуранският водач извика, скочи пред Денис и парира удара. Нападналият го изгледа с гняв и го подмина.
Последните двама цурани влязоха — влачеха свой ранен другар — и командирът им натисна вратата. Денис му помогна. Затвориха двете крила, вдигнаха гредата и я напъхаха в скобите.
Денис надникна навън през един от процепите между дървените талпи на портата. След няколко мига от завоя на пътя се показа ренегат на кон, няколко горски троли тичаха след него. Ренегатът дръпна рязко юздите и спря. Денис зърна за миг още няколко конници, спрели точно на завоя. Самотният ездач започна да се обръща.
— Убийте ги! — извика Денис.
Стрелците му се надигнаха и след секунда ездачът, конят му и тролите лежаха по земята.
Цуранският командир го изгледа косо и изръмжа одобрително.
Залпът бе посрещнат с гневни викове. Някой изрева команда и всичко затихна. Денис гледаше напрегнато, надяваше се тази измет да щурмува и да ги избият до крак.
Изтекоха няколко минути.
Тинува се спусна от стената и застана до него. Цуранинът погледна елфа и се ококори, Тинува му кимна и му каза нещо на тяхната реч. Изненадан, цуранинът му отвърна кратко.
— Какво му каза? — попита Денис.
— „Почит към твоя дом“, традиционния цурански поздрав. После го поздравих за майсторството с меча. Не знам дали го видя, но наистина майсторски уби двама моредели.
Денис кимна и попита:
— Грегъри къде е?
— Натресъл се на една греда, когато пропадна през покрива. Замаян е малко, но нищо му няма.
— Ако преживеем тая нощ, ще намеря време да се посмея — отвърна Денис.
Тинува замълча, погледна през един от процепите и отново се обърна към Денис.
— Няма да щурмуват скоро. Мисля, че това е само авангардната част. Оставихме достатъчно клопки под снега, за да ги позабавят. Ще изчакат да дойде останалата част от ордата, за да се развърнат по фланговете ни.
Денис отново погледна към прохода. Мъглата се сгъстяваше, режеше силен вятър. Бурята бушуваше в пълната си ярост от другата страна на планината. Алвин се появи от мъглата, забави крачка, щом видя цуранина, после пристъпи напред.
— Спипахме ги.
Денис въздъхна облекчено. Поне едно нещо бе свършило както трябва. Никой нямаше да извести, че са тук. Обърна се отново към цуранина. Каква бъркотия, по дяволите!
— Ето какво ще направим — зашепна на Алвин и Тинува. — Половината от хората ни влизат в казармата. Да напалят огън. Събличат се, изсушават се, да се нахранят с топла храна. Да видят какви сухи дрехи може да се намерят от проклетниците, които бяха тук. Два часа, после сменяме с другата половина.
Посочи двете страни на прохода.
— Тинува, искам да вземеш десетима стрелци. Извеждаш ги горе по фланговете и задържате моределите и тролите — не искам да ни изненадат, както ние тях. Допускам, че тази сган е също толкова уморена като нас. Щом разберат, че държим и височините, ще се откажат поне за тази нощ. На около миля надолу по склона има стари рудни шахти на джуджетата. Сигурен съм, че ще се отдръпнат в тях, ще напалят огньове да се сгреят и ще изчакат да се стъмни, за да ни обкръжат и заклещят. Излизаме два часа преди разсъмване, сухи и отпочинали.