— А новите ни приятели? — попита Тинува и посочи с очи цуранския командир.
„Проклятие“, помисли си Денис.
— Мисля да го уредим, преди да тръгнем. Широката река, помниш ли я?
Тинува се усмихна и кимна. И Денис се сети, че елфът със сигурност е знаел реката сто години преди самият той да се роди. За пореден път си даде сметка колко стара и дълголетна е расата на елфите, а това му напомни колко много рискуват те, когато влизат в бой: на везните се поставяха не някакви си десетки години, а векове. Една двойка елфи можеше да има не повече от две деца за сто години. Всяка смърт при тях значеше много повече за съдбата на расата им.
— При тази буря реката ще се е вдигнала. Тръгваме за брода на Гарт. Прехвърляме се и там ще имаме позиция, която и хиляда Тъмни братя няма да могат да атакуват. Има едно малко укрепление там, стоим на топло и чакаме, докато се откажат да ни гонят, след което се прибираме у дома.
— Добър план — отвърна Тинува, пак хвърли поглед към цуранина, кимна и се върна на стената.
От бойниците започнаха да слизат мъже. Тръгваха към казармата, а Тинува подбираше нещастниците, които трябваше да се качат от двете страни на прохода и да пазят фланговете.
Цуранинът се обърна и извика, едноокият воин изрева заповед и половината цурани също тръгнаха към дървената постройка. Денис видя как едноокият спря няколко души, каза им нещо, а те кимнаха и се върнаха на местата си, докато той заповядваше на други, явно на ръба на изтощението, да се подслонят.
Щом двете групи се приближиха, бойците се поколебаха, явно раздвоени между желанието да влязат вътре и нервността от това, че ще са толкова близо до заклетия враг.
Един от цураните каза нещо, посочи кралските бойци и понечи да извади меча си, но едноокият им водач го изби от ръката му.
— Тук вътре е топло, кучи синове такива. Хайде, влизай!
Беше Грегъри. Стоеше на отворената врата, а лумналият огън зад него подканяше. Денис се зачуди дали наталецът не го беше напалил нарочно, за да ги съблазни.
Двете групи стояха разколебани и се гледаха.
Грегъри каза още нещо, този път на цурански, и им махна да влизат. Едноокият ветеран се изсмя грубо и пристъпи през прага, хората му се изсипаха след него, последвани от кралските войници.
— Цуранският му наистина е доста добър.
Сепнат, Денис се обърна. Беше цуранският командир. Денис го изгледа с гняв.
— Не знаех, че говориш езика ни.
— Не си попитал.
— Проклет да си, трябваше да кажеш нещо.
— Нима? Я кажи, далече ли е до тази Широка река?
— Разбери сам. Ако ме надживееш.
Цуранинът се усмихна.
— Първо хората ни да се стоплят. Ние с теб — също. После можем да решим кой кого ще надживее утре.
Денис не отвърна. Погледна двамата мъртви моредели до портата, наведе се, дръпна наметалото на единия и се заметна с него.
Цуранинът направи същото с наметалото на другия, без дума повече да каже и без да откъсва очи от Денис.
Тъмнината се спускаше.
Глава 4
Реалности
Огънят грееше утешително.
Ричард Кевинсън седеше край огнището — беше си свалил и ботушите и се наслаждаваше на почти болезнените тръпки в премръзналите си стъпала. Разтърка ръце и ги протегна над пламъците.
Грегъри и едноокият цуранин се провряха през тълпата войници и хвърлиха два наръча дърва в пукащите пламъци. Парата се завихри на облачета над тежкия железен котел, провесен над огнището и пълен с къкреща яхния. Неколцина от мъжете, сред които и Ричард, в началото се бяха поколебали да хапнат от нея. В края на краищата, нали беше храна, сготвена от моределите, и кой знае какво имаше вътре — макар Тинува да беше уверил кралските войници, че приказките, че моредел ядат неща, вредни за хората, са само мит, старите убеждения се преодоляваха трудно. Най-сетне вълчият глад надви предразсъдъците и мъжете — от Кралството, както и цураните — се струпаха, запротягаха калаените си канчета и глинените паници и започнаха да ядат.
Пред гарнизонната барака бяха намерили и одран елен и щом опекоха десетина шиша, загълтаха първото горещо печено, което и двете страни не бяха вкусвали от дни.
Мнозина вече спяха дълбоко на дървения под, загърнати с наметалата си. От будните някои пушеха, други играеха на карти, трети просто седяха и се грееха край огнището.
Ричард загледа двама цурани, които играеха някаква игра с изкусно изваяни фигурки от слонова кост върху квадратно платно на бели и черни квадратчета. Единият играч усети погледа му и вдигна глава. Очите им се срещнаха и не се отклониха.