Огледа претъпканото помещение. По ниските лавици висяха окачени наметала, одеяла, кожени елеци, ботуши и навои за краката и мятаха странни сенки на светлината на пламъците. Част от тавана, изкорубен при нападението, беше грубо запушен с дрипаво зебло от палатка и от него по пода капеше ледена вода. Всички принадлежности на предишните обитатели бяха ограбени — одеяла, дрехи, всичко, което бе сухо и можеше да топли. Миришеше на мокра вълна, на кожа, пот, яхния и — Дарван наистина беше прав, цураните миришеха другояче — миризма на мускус. Като видя как двама цурани извадиха кесийки от походните си торби и добавиха по щипка от силната подправка към гозбата си, Ричард реши, че особената миризма идва оттам — но все пак беше изнервяща, напомняше някак за това, че са пришълци от друг свят.
Грегъри, Алвин и едноокият, за когото Ричард мислеше като за „цуранския сержант“, крачеха напред-назад и държаха всекиго под око, готови да потушат пожара, преди да се е разразил.
Отец Корвин бе коленичил в другия край на помещението, където лежаха ранените — десетина мъже от отряда бяха получили рани през последните два дни. Никой не беше оживял от осмината, ранени в схватката в сечището. Четиримата преживели дългия нощен поход към форта на Брендан бяха оставени при оттеглянето, гърлата им бяха прерязани, за да им се спести агонията, ако попаднат живи в ръцете на моределите.
Ричард се приближи до жреца и погледна. Не знаеше името на войника, за когото се грижеше отецът, но беше млад, с пребледняло лице, по челото му бяха избили капчици пот. Беше си счупил крака при скачането от скалите в укреплението. Корвин го беше наместил с помощта на двама от бойците и сега го стягаше с шина и говореше тихо, все едно че утешава дете.
— Ще може ли да вървя утре сутринта? — попита войникът.
— За това ще му мислим утре, синко.
— Мога да му помагам — обади се Ричард.
— Ще питаме капитана — отвърна жрецът, но Ричард разбра по тона му, че ще му откажат. Момчето трябваше или да върви само, или да умре.
Корвин потупа утешително по рамото младия войник, стана и погледна към един от цураните, който лежеше на пода със стрела от арбалет, забита дълбоко в горната част на бедрото. До него седеше негов другар и се опитваше да му сложи храна в устата.
— Горкият кучи син — въздъхна Корвин и без да се колебае, отиде до тях и клекна до ранения. Двамата го изгледаха с безизразни като маски лица.
— Добре са те наредили — каза тихо Корвин и посочи стрелата.
Двамата цурани не отвърнаха нищо.
— Рано или късно трябва да се извади.
Отново — никаква реакция.
— Проклятие, нима не се грижат за ранените си? — попита Ричард.
— Явно нямат военен лекар — отвърна жрецът на Сунг. — Не е чак толкова дълбока. Сигурно се канят просто да го оставят тук — какъв смисъл от цялата агония, ако се опитат да я извадят. Ричард, донеси ми вряла вода. И искам да вземеш тия два ножа, единия го вкарай в огъня и го дръж около минута, втория го остави в огъня.
Докато говореше, жрецът извади две малки ками, окачени на кръста му, и му ги подаде. Младежът изпълни нареждането му и се върна с котле, пълно с кипнал чай, и с едната кама, нажежена до червено.
— Нямаше вода, само чай.
Жрецът се подсмихна.
— Ще свърши работа.
Извади навит на руло бял лен, откъсна едно парче и го натопи във врялата течност. После посочи стрелата и направи движение, все едно я дърпа.
Раненият го изгледа ококорен и поклати глава, а приятелят му отвърна нещо и замаха с ръка над стрелата, сякаш за да спре Корвин.
— Казва, че вече са се опитали да я извадят, че е стигнала до костта — обади се Грегъри; беше дошъл при тях. — Отче, просто го остави на мира. С него е свършено. Тия проклети моределски стрели са с четири шипа.
— Затвори си устата и не ми се пречкай — изръмжа Корвин, извади кожено вързопче, разви го и измъкна няколко игли, вече с вдянати конци, пинцети и малки месингови скоби.
Погледна в очите ранения цуранин и замълви заклинание на някаква странна реч. Всички наоколо се смълчаха, защото в думите се таеше сила, усещане за друг свят. Ричард усети как го полазват ледени тръпки. Напевът продължи няколко минути. После Корвин бавно сложи ръка на челото на цуранина и леко започна да я хлъзга надолу, докато не закри очите му. След това я дръпна. Очите на цуранина бяха все още отворени, но изцъклени.
Корвин стисна стрелата с лявата си ръка и бавно, много бавно започна да я дърпа. Тя не поддаде.
— Забита е в костта, прав си — прошепна жрецът. — Ричард, помогни ми да го обърнем настрана и го дръж здраво.
Ричард се подчини. Очите на ранения все още бяха изцъклени. Жрецът продължаваше да оглежда раната и опипваше с пръсти крака от другата страна.