Ричард се смълча. Баща му. Грегъри познаваше скуайъра. Какво ли щеше да каже?
— Да не се обиди, момче? Баща ти е страхотен военен, но не бих искал да ми е старши. Много корав човек е.
Ричард наведе глава. Пердахът. За стария това като че ли беше единственият начин да се отнася със синовете си. Справиш ли се добре, в най-добрия случай ще си замълчи. Но издъниш ли се — пердах. Като най-големия жив син имаше чувството, че нищо не може да задоволи стария, Той твърде често споменаваше за Куентин, с двайсет години по-голям от Ричард, от първия му брак, убит миналата година. И винаги говореше за него като за най-достойния си син, който трябвало да наследи всичко, докато Ричард бил лошият му, втори възможен избор.
— Куентин беше добър човек — каза Грегъри.
Пак това смущаващо чувство, че наталският съгледвач може по някакъв начин да чете мислите му.
— Същото виждам и у теб.
Ричард разбърка огъня и каза:
— Не мисля, че капитанът го вижда така.
Грегъри се засмя.
— Денис е корав човек външно, също като баща ти. Трябва да е такъв отвън, не само за да оцелее, но и за да опази живота на тези, които служат с него. Но отвътре е друг. Много по-друг. Ако има слабост, тя е в това, че твърде много обича хората си. Всяка смърт изгаря душата му. Юрген му беше като по-голям брат, най-близкия приятел, когото е имал. Ти просто случайно се забърка там.
— Аз бях виновен за смъртта му.
— Това не го казвай никога повече. Не си го и помисляй. Войната е нещо жестоко. Загиват хора. Юрген направи това, което щеше да направи всеки: спаси своя другар.
— По-добре аз да бях загинал вместо него.
— Защо?
Ричард го погледна и наведе глава:
— Заради моя живот вместо неговия. Кой заслужаваше повече да живее? На кого повече разчиташе отрядът? Знам, на капитана му се иска да беше станало обратното.
— Юрген изживя живота си добре. Живя над петдесет години, а ти си само на осемнайсет. Мисля, че замяната беше добра. Той ти върна годините, които така и нямаше да преживееш. Запомни го и не се чувствай виновен. Не го направи, защото си син на скуайър. Щеше да го направи и да беше син на селяк или на крадец. Тъй че живей всеки ден оттук нататък, все едно че е дар от него, и когато някой ден му дойде времето, си плати дълга по същия начин като него.
Ричард го изгледа мълчаливо. Едва сега разбра, че Грегъри го е взел със себе си само за да му каже тези думи. Не знаеше какво да отвърне.
Изведнъж Грегъри замръзна и миг по-късно Ричард също долови звука — скърцащи стъпки по лепкавия сняг на пътя.
— Наведи се — прошепна му съгледвачът. — И прави каквото правя аз.
Ричард го послуша, загърна се презглава с одеялото на трола, изгърби рамене и загледа изпод него с крайчеца на окото си.
Бяха трима — двама троли и… моредел.
„Дали ще бягаме?“ Но Грегъри си седеше на мястото.
Тримата се приближиха още, забавиха крачка. Моределът вдигна ръка на тролите да спрат и изръмжа нещо. Стояха само на десет стъпки от тях.
Грегъри изсумтя и бавно надигна глава, все едно че се буди от сън. Изръмжа нещо, а единият трол изсумтя насмешливо.
Вятърът задуха по-силно и от огъня се разхвърчаха искри. Моределът пристъпи още по-близо, изръмжа сърдито — и изведнъж всичко се промени, времето сякаш спря.
Моределът замръзна на място, сякаш разбра, че нещо не е наред, че си няма работа с двама заспали троли.
Грегъри се надигна, одеялото се смъкна от раменете му и в същия миг камата му се превъртя над огъня. След секунда моределът вече издъхваше — камата го беше пронизала в гърлото. Грегъри вече беше скочил и мечът му изсъска от ножницата.
Ричард стана с камата в ръка и също скочи напред. Всичко свърши за секунди, толкова пълна бе изненадата. Грегъри пръсна черепа на единия трол, който беше зяпнал моредела, щом той залитна назад, хванал се за гърлото, сякаш се мъчеше да задържи бликащата между пръстите му кръв.
Ричард се хвърли върху втория трол и този път се справи почти добре — преряза му гърлото, но изтърва камата, щом тролът се дръпна назад: острието се бе забило под челюстта му и се беше заклещило.
Ричард отстъпи назад и подскочи от изненада — беше стъпил в огъня.
Грегъри се беше навел над моредела и го довършваше. Вдигна уморено глава и се присви. Посочи и Ричард погледна и изтръпна: идваха още врагове. При входа на мината също се бяха раздвижили — на светлината на огъня отвътре блеснаха върхове на копия.
— Време е да се махаме — прошепна наталецът. — Май ще опитат нощна атака: мислят си, че спим. Трябва да съобщим на Денис.
Бръкна в торбичката на бедрото си, извади няколко железни топки с шипове, хвърли ги на пътя и ги зари със сняг.