— Хайде, момче. Време е да се пораздвижим. Това, което ще намерят тук, може да ги позабави малко, но по-добре да се изнизваме. — Погледна към небето. — Снегът отслабва. Утре ще е ясно. Мястото ни не е тук.
Когато тръгнаха нагоре, старият боец го потупа по рамото.
— Може и да се получи съгледвач от тебе, момче.
Глава 5
Приспособяване
Снегът спря.
Асаяга надникна предпазливо над стената. Мъглата се вдигаше и тесният проход бе осветен от лунния сърп, огрял заледените лесове. Студен вятър от северозапад помете снега и въздухът се смрази.
„И добре, и лошо — помисли си той. — Ще сме по-сухи, но земята ще е заледена и ще се стъпва трудно“. Никога не беше виждал „замръзнала вода“, преди да дойде на Мидкемия, тъй като родният му свят беше горещ, но след девет години на бойното поле беше станал един от най-опитните цурани във водене на военни действия в студено време. Не му харесваше, но го разбираше.
— Командире.
Погледна надолу. Беше Тасему. Беше му наредил да остане в казармата да пази — не разчиташе, че Сугама ще успее да поддържа реда.
Асаяга кимна и му махна да се качи по стълбата на бойниците и след миг Тасему се присви до него.
— Какво ще правите, командире.
Асаяга се засмя.
Какво ще прави ли? В момента нямаше отговор на това. Опасен враг преграждаше пътя им до своите, а колкото и невероятно да беше, деляха храна и подслон с шестдесетина войници на Кралството.
— Позволено ли ми е да кажа, че моят командир не е сигурен за бъдещата посока? — попита Тасему: с това му предоставяше възможност да го попита за мнение.
Бяха заедно от самото начало на войната и въпреки разликата в ранговете Асаяга знаеше, че Тасему е приятел, а не само верен подчинен. Ако изобщо успееха да се измъкнат, щяха да приемат старите си роли, но тук беше друго.
— Кажи какво мислиш, Тасему. Ти как виждаш бъдещето?
Тасему се облегна на стената на укреплението и погледна нагоре.
За миг ниските забързани облаци се разделиха и блеснаха звезди. Тасему потърка черната превръзка над изваденото си око — често го правеше, когато се замислеше дълбоко.
— Онзи чернокожият, наталецът, е опасен враг. Както и капитанът им. Мяркал съм ги няколко пъти в бой. Само съм ги мяркал, но знам, че сме се били с тях и сме губили. Ако ги убием двамата, ще е голяма победа, заслужава да се пожертва цялата част. Така ще спасим в бъдеще живота на много наши другари.
Асаяга изсумтя насмешливо.
— Не знаех, че си толкова загрижен за кожата на други, особено от клана Шоншони. Тези мисли май не са твои. Това го казва сигурно Сугама, а не ветеран като теб.
Тасему се усмихна.
— В този момент им шепне точно това — призна той и кимна към казармата. — И не един от хората го слуша.
— А ти? Ти какво мислиш, щурмови водач Тасему?
Тасему се поколеба.
— Знаеш, че е прав.
— Ако бяхме в лагера и той беше тук навън сам, с радост щях да му дам този съвет — отвърна разгорещено Асаяга. — Щях да му извикам да убие колкото иска кралски воини и да умре славно и доблестно. Но не сме в лагера, а сме тук, заклещени с тези варвари и проклетите Тъмни братя искат да ни избият всички. — Използва кралските думи вместо цуранското „Горски демони“, сякаш с това можеше да ги направи не толкова страшни и по-смъртни. — Първо измисляме как да оцелеем. После ще мислим за избиването на кралските войници. Ако можем да съчетаем тези две цели, толкова по-добре. Ако не…
Замълча, отпусна се като Тасему и се загледа в звездите, зачуден като много цурански войници коя ли от тях можеше да е родният дом. Или поне дали би могъл да зърне жълто-зелената родна звезда на Келеуан.
— Значи не се каниш да избиваме кралските войници, или поне водачите им? — настоя Тасему.
— Когато си струва — отвърна рязко Асаяга. — Когато си струва да го направя заради фамилията ми, ще го направя. Но тук? И какво, ако убием онзи наталец и капитана им? Колко от нас ще оцелеят, започне ли този бой?
— Не много — отвърна Тасему. — От този проклет студ много от хората ни вече са без сили.
— Дори да победим, на заранта… — Асаяга мълчаливо посочи оттатък стената и прокара пръст през гърлото си. — За своите вече сме изгубени — добави шепнешком.
— Отписани сме. Ако в лагера на Главнокомандващия стигне вестта, че всички сме загинали в безполезна битка, кланът ни ще бъде опозорен. Нашият дом ще бъде обвинен за загубата на тази част. Ако след няколко месеца стигне слухът за белите ни кости, намерени на това прокълнато място, на повече от трийсет мили от там, където трябваше да сме, някой ще се постарае да хвърли вината върху рода ни.