— Добре — най-сетне отсече той. — Какво иска този некромант от нашия русокос приятел?
— Само след четири дни трите луни ще помръкнат — каза Джарвис и небрежно почеса наболата си четинеста брада. — А някои звезди ще се подредят. В такова време… хм, да кажем, че пътникът, когото са хванали и са отвели в имението, може да е полезен за някои тъмни дела. Полезен в краен смисъл. Също като Рип, брата на приятелката ти.
Джими потръпна. Беше свикнал с побоища и кървави свади; самият той беше взимал участие в такива. Но човешко жертвоприношение беше съвсем друга работа.
— Това вече е невероятно — отвърна той. — Деца, после пътници…
— Един определен пътник — промълви замислено Джарвис, сякаш едва сега съобразяваше този факт.
Старицата ахна и мъжът й се опита да я накара да замълчи, но тя го избута настрана.
— Четири дни ли каза, слуга на жрицата?
Джарвис кимна учтиво.
— Да, хазайке. Защо?
— Тогава ще са точно седемнайсет години от деня, в който лейди Илейн умря при раждането. Седемнайсет години до часа, в полунощ.
Лицето на Джарвис се промени. Сянка на страх — или на погнуса навярно — мина по него. „Ох-ох — каза си Джими. — Това май беше лоша новина“.
— Вие… сигурна ли сте, че тя е умряла? — Джарвис вдигна ръка. — Видели ли сте да изнасят тялото?
Старата акушерка поклати глава.
— Той ни изгони всички, а после казаха, че била умряла — промълви тя. — Всички ни изгони, но задържа някакъв случайно дошъл тази нощ гост, схолар.
— Аха. Съмнявам се, че е било съвсем случайно, особено в такава нощ — някои събития хвърлят сенките си напред и назад във времето. — Джарвис погледна медальона на масата. — Случайно да имате нещо от вещите на дамата? Нещо, което се е допирало до тялото й?
Старицата стана, отиде до леглото и издърпа отдолу ракла от кедрово дърво: изглеждаше нелепо изящна в глинената съборетина. Порови в нея и извади малък вързоп, увит в коприна, оцапана със стара, отдавна засъхнала кръв.
— Държеше се мило с мен, беше добра лейди — заговори акушерката. — Знаеше, че може да се довери на старата Мег; много тайни чува една акушерка. Това ми го даде дай го пазя. Ако го беше намерил баронът, живота щеше да й струва.
Джими се приближи, щом Джарвис взе вързопа от ръцете на старицата. Омете с ръка трохите и паниците по масата, постави го на нея и започна да го развива.
— Медальонът дали ще го направи? — попита Джими.
Иглата под кристалния капак трепереше; първо посочи на югозапад, към имението на барон Бернар; после се завъртя към вързопа.
— Не, не би трябвало — каза Джарвис. В копринената кърпа имаше истински медальон, деликатна раковина от електрон. — Дори това да е кръвта на дамата от раждането…
— Тя е — каза старата.
— … или коса, или отрязани нокти — продължи той. — Заклинанието е свързано с подобието на естествата. Би трябвало да сочи към сина.
Джарвис отвори медальона и заопипва капачето. В едната половина имаше миниатюрен портрет. В другата имаше любовен сплит: два сплетени косъма, единият рус, другият — кафяв.
— Я ми светни, Джими — помоли Джарвис.
Джими отиде до огнището. На голата пръст до него имаше кофа от брезова кора с дълги парчета светло дърво — смолист бор, — готови за палене. Взе едно и го поднесе към пламъците на огъня. То засъска, разнесе се остра смолиста миризма. Джими го занесе при масата и го вдигна по-високо и отстрани, като внимаваше смолата да не накапе по масата, а да не опари и себе си.
Светлината примигваше и съвсем не беше ярка като от свещ, но двамата старци нямаха свещи. Все пак беше достатъчно светло, за да види красивия рус младеж на портрета.
— Рутия! — изломоти Джими. — Това е оня, дето го отвлякоха!
— Не — рече старицата. — Това е младият лорд Кетри. Закри — приятел на лейди Илейн от Крондор. Преди да се запознае с барона. Онзи, дето изчезна.
— Охо! — възкликна Джими. — Хм, като го гледам…
— И както се държи иглата…
— Бих казал, че макар лейди Илейн да е имала син преди седемнайсет години, баронът със сигурност не е имал — довърши Джими.
Джарвис се подсмихна.
— Много си съобразителен, Джими.
Старецът въздъхна.
— Вече трябва да им го кажеш. Няма как.
Мег кимна.
— Баронът не искаше да види сина си… да де, бебето. Отначало ужасно се зарадва, че има наследник, но като видя, че жена му е на ръба на смъртта, полудя човекът. Обвини бебето и ми каза да го махна от очите му. Да го дам на вълците искаше да каже, но не можах. Тъй че го занесох при един фермер, дето го познавах — казва се Осри, — близо до Релинг. Жена му беше изгубила бебето си, но още имаше мляко. Взеха го с радост и го отгледаха като свое.