Брам вдигна глава, настръхна и се озъби. Вятърът — всички го усетиха — раздвижи въздуха над главите им.
— Какво беше това? Този зов?
Мисълта се върна и спомените се събудиха. „Децата!“
Не бяха там, където ги бе видяла последния път. Не разбираше циклите, които преживяваше, болката, мрака — в тялото си и извън него. Някакви сили я дърпаха и понякога жадуваше просто да остане в пълно забвение. Понякога се гневеше от отчаяние, че не може да контактува с тези около нея, и често се объркваше от внезапните скокове от нощ в ден и обратно, от внезапната промяна на светлината зад прозорците: ту студените и мъгливи небеса на зимата, обичайни за това крайбрежие, ту яркото златно слънце на лятото. Това объркваше сетивата й повече от всичко друго, още повече че не можеше да разбере колко дълго лежи така, откакто се беше родило бебето. Излетя от тялото си и се зарея да потърси децата.
Момиченцето, което останалите наричаха Нийса, почти можеше да говори с Илейн, а Илейн жадуваше за човешки контакт. Не знаеше колко време е изтекло от раждането на сина й, но имаше чувството, че не е усещала докосването на ръка и не е чувала човешки глас от много дълго. Долови, че децата са се преместили в друга стая, и забърза натам. Щом влезе, видя черния облак, духовното присъствие на някакво неназовимо зло. Бе надвиснало над децата.
Илейн с гняв се понесе срещу черния облак, перна едно от пипалата му. Съществото се дръпна, заотстъпва и накрая побягна. Вместо да хаби сили да го гони, Илейн надвисна закрилнически над децата, зарадвана, че са тук, зарадвана най-вече на най-малкото, момченцето, и усетила връзката с момичето.
А после осъзна, че нещо се е променило. Имаше ново присъствие! Беше…
„Закри!“ — извика Илейн.
Бяха довели Закри. Бяха го оковали, бяха го били. Гневът й се завихри над мъжа, когото обичаше, и те се отдръпнаха, присъствието им заглъхна като отвяна от вятъра миризма на леш.
Гневът й бе осезаем, достатъчно силен, за да разроши косите им и да размърда торбата от зебло на пода до него. Пребит! Окован!
После чу как го нарекоха децата. Брам. И се вгледа — вече можеше да наднича по-дълбоко, да вижда връзките между нещата.
Не беше Закри. Въпреки че беше почти пълен негов двойник. Беше по-млад, поне с десет години по-млад, и по-различен. Чертите му бяха по-меки, а косата — по-тъмножълта, не толкова руса. По-тъмносини очи. По-широк в раменете и с по-здрави ръце.
„Моят син!“ Това я порази. Не можеше да го отрече. „Бебето ми, синът на Закри!“ Отчаянието щеше да я смаже. „Колко години? Колко съм стояла тук, между живота и смъртта?“ Яснотата се върна и едва сега тя разбра: онези периоди на мрак, онези моменти, в които си мислеше, че е спала няколко минути, те бяха дни, седмици дори. Сменящата се светлина бе промяната в сезоните. Държали я бяха години в това ужасно състояние, нито жива, нито умряла. Години, за които си беше мислила, че са дни! „Кой ми е причинил това?“ Заплака беззвучно от болка и Нийса сякаш усети и погледна точно натам, където се рееше Илейн. В очите й имаше тъга. Момичето наклони глава към Брам, все едно му каза: „Виж, ето за това си дошъл“. Илейн отново погледна сина си и тихият копнеж се смени с гняв. Искаше й се да го прегърне, да го утеши, да му каже за любовта си. И искаше да го защити, защото вече разбираше защо и какво търсят тук черните пипала на злото, разбираше защо е нужен нейният син и без съмнение знаеше, че животът на Брам е застрашен. Някой трябваше да го предупреди.
„Кажи му, момче! Кажи му!“, извика Илейн.
— Кажи му, момче — промълви Нийса, сякаш се вслушваше в нечий друг глас. — Кажи му — тихо повтори тя.
— Брам… — почна Рип.
— Ммм? — Брам го погледна; белите му зъби ръфаха комата, хляб. Бяха го откраднали от масата на един пазач, докато той беше в нужника, и беше корав и черен, от ечемик и ръж, и пълен с люспи. Но това не притесняваше нито Рип, нито младежа — беше същият като този, дето ядяха вкъщи всеки ден.
— Извинявай — каза Брам, след като изгълта и последната троха. Пи дълго вода и отхапа от пушеното свинско. — Адски бях огладнял. Освен здрав пердах май нищо не съм ял днес.
— Брам, онзи старец — баронът — каза нещо много странно. — Рип се намръщи, като си го спомни. Не можеше да го забрави. Все се въртеше в главата му. — И мазникът. Той каза, че си бил син на барона, а баронът му каза да не го казва повече, щото си убил жена му.
— Аз — син на барона!? — Брам се изсмя. — Барон Брам Баирски! Милорд на Торището! — После се намръщи. — Какво каза за някаква жена?