Беше чувала, че това са нещата, които правят бедните жени в градовете. Едва ли можеха да си намерят работа като ратайки и доячки, нали така.
— Да. И с разни други неща — отвърна Флора и се засмя. — В града е трудно за едно малко момиче. Съвсем само, и всички са ти чужди. Аз… върнах се в Ландсенд и нещата ми потръгнаха… но ти си нямаше никой.
Замълчаха. След малко пътят се заизкачва. Караха през малка горичка и приятната прохлада болезнено напомни на Лори за дните, когато ходеше на лов. Видяха някакъв мъж, превит на две под дървата, които едва носеше. Щом стигнаха до него, той остави товара си — хем да се почеше по гърба, хем да ги погледне: двуколка с хубав кон и две хубави момичета в нея не беше нещо, което можеше да види всеки ден. Свали смачканата си вълнена капа и каза почтително:
— Гуспо’йци.
Лори се почувства смутена от това: ако вървеше по пътя в нейните си дрехи и срещнеше някой край село, той щеше само да каже „здрасти, моме“ и дай махне с ръка.
— Търсим един младеж — каза тя.
Като чу гласа й, мъжът малко се поотпусна: всеки, който я чуеше, веднага щеше да разбере, че е момиче от простия народ — дъщеря на по-заможен фермер най-много. Точно както щеше да вземе Флора за градско и знатно момиче, ако си отвореше устата.
И не само се отпусна, а и се усмихна и се понапери.
— Е, аз не съм вече толкоз млад, госпойце. Де да бях, като ви гледам таквиз хубавици, като маргаритки напролет. От Релинг ще да сте, нали?
Флора се засмя, а Лори също се усмихна неволно, въпреки тревогата си.
— Близо до Релинг — съгласи се тя. — Близки сме му и трябва да му предадем нещо важно, за семейството му. Трябва да е минал оттук онзи ден, на кон — сив кон. Младо момче, едва на седемнайсет, но е висок и як, с коса като зрял ечемик и сини очи. И с тисов лък.
— Аха! — рече дърварят, пак се почеса по гърба и разкърши рамене. — Да, сетих се. Аз самият не съм го видял, нали разбирате, но Беса — Беса от „Бодливата зеленика“, малко по-нататък по пътя, при отбивката за Върбова вада — тя спомена за него. Както го описа, същият ще да е бил. Омаяла се беше по това момче!
— Това е моят Брам! — каза Лори.
— А, роднина, викаш, ти бил тоя Брам, а, моме? — заяде се дървосекачът. — Късметлия, да има такива сестри!
— Скоро ще ми е роднина, по брак — отвърна тя. — Е, ще питаме в хана тогава.
Мъжът се намръщи.
— Хм, не бих ви пожелал злото, тъй че внимавайте. Щото там се отбиват едни типове…
— Керванджии? С наемници?
Мъжете, които караха стока по пътя, наистина имаха лошо име — далеч от съседи и там, където няма да се върне повече, човек се чувстваше по-свободен. Така че наемниците често правеха повече бели от парите, които оставяха.
— Войници, от имението — отвърна дърварят и се изплю на земята. — Нищо лошо няма да кажа за лорд барона, нали разбирате…
„Не искаш да те напердашат с камшик“, помисли си Лори и кимна.
— … но някои, които е наел да го пазят напоследък, са си главорези и свалячи на женски ризи, и често ги свалят насила. — Смигна и направи с пръст мръсен жест. — Външни. Чужденци. Ще прощавате де.
— Няма защо — отвърна кротко Лори — дори у дома смятаха за чужденец всеки, който е дошъл от повече от един ден път, и за подозрителен също така.
— Може пък вашият роднина да е решил да се хване на служба при барона? — рече дърварят. — Имението е само на няколко мили. Добре ще е за хората наоколо някое по-възпитано момче да облече баронската ливрея.
Лори поклати глава.
— Брам е селски син, хваща се с керваните понякога. Благодаря, че ни отдели време и ни помогна, дядка.
— Ти пък. Побъбрих с едно хубаво момиче в хубав пролетен ден. Ще има да го разправям чак до лятос.
Лори кимна за благодарност, след като два пъти го попита за посоките. Знаеше колко е трудно да упътиш човек, когато познаваш околността като родния си дом и не можеш да си представиш, че друг не я знае.
— Близо сме — каза тя на Флора. — Аз… усещам Рип. — После се намръщи; чувството всъщност не показваше точна посока. — В Ландсенд можех да кажа „на север и леко на изток“, но тука мога само да кажа „наблизо“.
— А където е Рип, там ще са и Брам и Джими — отвърна Флора. — И знам къде да идем, ако искаме да разберем нещо.
Лори я погледна, а Флора се усмихна кисело и тази усмивка я посъстари. Често пъти се държеше като вряла и кипяла, поне според Лори.
— Къде?
— В кръчмата. Там мъжете пият… и приказват.
Глава 17
План
Джими се размърда изнервено.
— Защо не влизаме?
Да гледаш замъка на барон Бернар си беше жива досада. Абсолютна досада дори за човек толкова търпелив и свикнал да изчаква като него. Грамадната тромава сграда просто си клечеше сред занемарените градини стихнала, освен гласа на някой ездач, идващ откъм главния път, и непрестанния грохот на прибоя в скалите на половин миля встрани. Дори дивите лози, израсли по гранитните стени, като че ли бяха умрели от скука — бяха кафяви и посърнали въпреки разцъфналата наоколо пролет.