От време на време блясваше стомана, щом обкованите с желязо порти се отвореха. И толкова. Джарвис Коу сви рамене.
— По три причини. — Вдигна ръка и започна да брои на пръсти. — Първо, онова, което се вихри там, кара всички да изпитват неохота да влязат; затова си търсим поводи да не го правим.
Говореше съвсем сериозно и Джими го зяпна слисано.
— Искаш да кажеш, че се маем и си търсим извинения, и ти го знаеш? — избухна накрая.
— Да. — Джарвис вдигна ръка да го прекъсне. — Не е точно маене. Омая е. Магия. Понякога не можеш да ги различиш.
— О! — Джими нямаше представа какво точно му казва Коу, но нямаше и желание да си го признава. Освен това смяташе, че все пак е разбрал същността на казаното. Потръпна при мисълта за неща, които влияят на ума и чувствата му, без да го знае. — А другите причини какви са?
— Второ, трудно е да се влезе — крепост е, макар и да не е много здрава, и е с гарнизон, нищо, че войниците не са много, нито много добри. Все пак ние сме двама.
— А не можеш ли да…
— Не. Точно сега Батира мисли за други неща. Докато официалното оплакване стигне до него, всички доказателства ще са заровени дълбоко.
— О! — „Точно както си помислих, морето крие много грехове“. — А номер три кое е?
— Още не му е времето. Ще трябва да ударим, когато са разсеяни — а това означава да изчакаме почти до момента на жертвоприношението.
— Но…
— Да. Това означава да рискуваме да го извършат, преди да успея да проникна вътре и да ги спра. — Джарвис извади парче пастърма и почна да го дъвче. — Това би било много лошо. А магията, по-точно страничните ефекти от тази некромантска магия, влияят на преценките ти.
„Искам да се върна в Крондор“, помисли си Джими. Гневът на Праведника и заплахата от страна на тайната полиция му се струваха все по-привлекателни.
— Добре поне, че Флора й Лори са в безопасност — каза той.
„Бодливата зеленика“ не беше кой знае какъв хан, веднага реши Флора, щом скочи от двуколката.
Всъщност беше по-скоро фермерска къща, ако се съдеше по миризмите на сено, разорана пръст, тор и кал. Имаше два етажа наистина, и беше обшита с дъски, избелели до сребристосиво, след като много сезони бяха стояли небоядисвани, но все пак си беше селска къща със сламен покрив, с плевник и сайвант отзад, с нива зад тях и овощна градина — дърветата вече връзваха плод. Единствените знаци, че е хан, бяха клонът зеленика, вързан над прага, дървените пейки от двете страни на вратата и широката разкаляна пътека, водеща от коловозите на пътя, както и малко по-големият от обичайното двор, където пътниците можеха да приберат конете си.
„Не, ще се поправя — каза си Флора. — Наредили са все пак десетина камъка около вратата, а и стъргало има. Цивилизация!“
Един от навесите служеше за ковачница, не напълно оборудвана, но достатъчно колкото за налбант, с малко огнище, в което горяха въглища, имаше и духала и една наковалня: колкото да се наковат подкови или за малки поправки. Там работеше мъж и желязото кънтеше. Един младеж раздухваше огъня с кожените духала. Флора махна с ръка и мъжът натопи клещите с подковата във ведрото с вода и ги остави. После закрачи през двора. Беше с тежки дървени налъми. Хвана поводите на коня им, огледа го с уважение и изломоти:
— Ще отседнете ли, госпойци?
— Стига да имате стая — отвърна Флора и видя как му щръкнаха ушите, като чу изискания й крондорски говор.
— Стаи колкото щеш — отвърна ханджията-фермер. — Днес няма ни търговци, ни пътници.
Беше среден на ръст и телосложение, с потъмняло от слънцето лице, жилав. Единственото по-необичайно беше червеникавата му коса и многото лунички по лицето му.
— Аз съм Таел и държа хана тука и фермата. Беса! — продължи той, извърна глава и подвикна по-силно: — Беса! Ела да вземеш багажа на дамите. Дейви, бързо тука!
Флора подаде ръка да помогне на Лори да слезе от двуколката, а Таел зацъка с език, като видя тояжката, с която момичето се подпираше заради превързания си крак.
— Я се опрете на мен, госпойце. Малко е разкаляно тука, от дъжда.
— Благодаря — отвърна свенливо тя. — Казвам се Лори. Мъжът вдигна вежда, като чу говора й, почти като местния и толкова различен от акцента на Флора. Загледа ту едната, ту другата — не му приличаха на сестри, макар че сигурно ги беше взел за такива в началото.