— И ако Рип е тук, значи и онези двамата са тук. Може и Брам да е с тях.
„Освен ако не е мъртъв — помисли си Флора. — А би било жалко. Сладък е, хубав като на картинка. И е приятелят на Лори. Не е хубаво да загуби любимия си още преди да го е имала.“
Таел ги изчака, сръфа една глава лук със здравите си жълти зъби и после изсумтя:
— Работата е там, че…
— Да? — подкани го нетърпеливо Лори.
— Момиче, двамата изглеждаха все едно, че са се били, не чак зле, но имаха едни… така де. А оня, Мършавия, носи лък в калъф на седлото си. Къс лък, с рогови накрайници и двойно извит, като кешийските.
След тези думи кимна и отиде да си върши работата. Двете момичета продължиха да ядат. Флора се огледа и прошепна:
— Я виж там. — И посочи с очи към тавана.
Не беше много висок — най-много седем стъпки, сигурно го бяха направили нисък, та стаята да се затопля по-лесно. Гредите бяха от грубо издялан бор, а дъските, наредени върху тях, бяха с широки цепнатини и между тях се показваше слама.
Пеенето под стаята им беше стихнало. Флора и Лори лежаха по корем на дъските; Лори беше прилепила око до една цепнатина, която, грижливо бяха разчистили. От масата долу се носеха прегракнали мъжки гласове.
„Джими беше прав — каза си Флора, като си спомни блясъка в очите на сержанта, който я бе хвърлил в колата при разчистването на Шегаджиите в Крондор. — Не ми бива за занаята“.
— Те са! — прошепна Лори.
Беше пребледняла, но Флора веднага разбра, че е от гняв, а не от страх. Убийствен гняв.
— Двамата, които отвлякоха Рип — продължи Лори с глас като разпукващ се лед, когато стъпиш върху него: пращи и водата извира отдолу. — И изгориха дома ми, и убиха родителите ми…
Флора я потупа непохватно по рамото. И тя бе изгубила родителите си, но доколкото помнеше, бездруго не бяха стока.
После погледна през пролуката. Бяха четирима и седяха около масата, отрупана с оглозгани пилешки кокали. Позна Мършавия и Рокс по описанията на Лори. „Гадни са“, помисли си и сбърчи носле. Надушваше вкисналата миризма на бира в потта им, а кожените им дрехи не бяха прани сигурно откакто ги бяха облекли, със стара засъхнала кръв по тях. „Много гадни“.
Мършавия се усмихваше прекалено често, а Рокс беше вечно намръщен. Наистина изглеждаха все едно, че са се били наскоро; Мършавия имаше оток на едното око, а Рокс — няколко синини на дясната ръка. Другите двама бяха невзрачни, нищо особено, освен необичайно многото белези и злите им очи, които лъсваха от време на време, щом надигнеха чашите си, и мазната черна коса, полепнала по челата им.
Единият от непознатите извади нещо от кесията на колана си и го разтърси в шепа — зарове сигурно. После каза:
— Я да ви видя вас двамата. Да го видим това злато, дето толкова се хвалите с него. Чувствам, че ме търси — иска да си легне в мойта кесия, и още как.
— Сигурно, ако сме глупаци да играем с твоите зарове, Фортен.
Юмрукът на Фортен се стегна над костените зарове. И сигурно щеше да почне свадата, ако Рокс не беше надвиснал над масата от другата страна. От мястото си Флора видя дясната ръка на Мършавия и как пръстите й забърсаха дръжката на ножа, тикнат в ботуша му.
— А още не сме взели всичкото, не и парите за тоя, новия — каза Мършавия.
Фортен изпръхтя, прибра си заровете и си наля още вино.
— Не ни стигат ония мъници, дето се крият и шарят насам-натам в стените. За малко да си строша главата, когато натъркаха смазка на стъпалата при главната порта. Тоя новият може големи бели да направи, ако се измъкне, едър е като мъж. Бе майната му. Баронът и магьосникът скоро ще го оправят.
Наемниците замълчаха, направиха жеста за пъдене на злото и вдигнаха чашите.
Флора извърна глава. Лицето на Лори беше грейнало от надежда. Отдръпнаха се в другия ъгъл и заговориха тихо.
— Те са! — каза Лори. — Новият — едър като мъж — това трябва да е Брам. А малките… трябва да е Рип с някакви други деца!
„Брам, да — помисли си Флора. — И може би малкото ти братче. Най-вероятно“.
Кимна, а Лори продължи, вече намръщено:
— Само че са в имението. Как можем да влезем? То е като крепост, охраняват го и… чу какво каза ханджията.
Флора потръпна.
— За онова лошо чувство ли? Да. Но…
— Но трябва да ги измъкнем — каза Лори. — И то бързо. Чу ги. Мислят да направят нещо лошо на Брам!
— Чакай малко! — прошепна Флора. — Мисля, че можем да влезем! Точно тези типове ще са ключът ни. — Опипа полата си: торбичката още си беше там. „Джими знаеше какво прави, като ми я даде!“
— Чуй сега как ще го направим.
Флора поопипа корсажа си й го развърза, за да може да си върти телцето, а и да се виждат гърдите й, също както когато се шляеше из улиците на Крондор. Смъкна кърпата, която си беше вързала, докато се возеха в двуколката, и разтърси буйната си коса така, че да падне на вълни по раменете й. Нощта бе хладна и облачна, с мирис на дъжд, понесен от вятъра откъм морето, и тя настръхна, но това не можа да помрачи широката й усмивка, щом двамата войници излязоха залитайки от вратата на „Бодливата зеленика“. Червеникавата светлина на огъня ги очерта за миг, преди да нагазят в калта.