— Ей, здрасти-и — закачи ги тя със сладък гласец. Наемниците се спряха опулени — бяха Фортен и Сонарт. Приятелите им си бяха тръгнали по-рано, не толкова пияни.
— Коя си ти ма? — попита единият.
— Не е щерката на ханджията с големите цици — отбеляза опулен другият.
— Новичката съм тука, момчета — отвърна им тя закачливо, завъртя бедро и намигна: прилагаше всички номера, които беше усвоила, за да надвие отвращението си; беше лягала с още по-отблъскващи мъже, но това беше преди да почне да мисли, че в живота има по-добри неща от това да оцеляваш ден за ден. Вдиша дълбоко да не се задуши от гадост и попита: — Прибирате ли се, или искате първо да се пояздим малко в конюшнята?
Преговорите свършиха бързо: мъжете буквално замучаха, задъхаха се, бутаха се един друг, пъшкаха и залитаха след нея, докато обиколят зад хана.
— Хайде стига — изпъшка единият и посегна да я хване.
— Тук е кално, а и скоро ще завали — подхвърли Флора през рамо. — В конюшнята има покрив, хубава слама и конски чулове. Само още няколко крачки де!
Колкото и нетърпеливи да бяха, двамата я оставиха да ги поведе през вратите на тъмната конюшня… и посегнаха към сабите, като видяха застаналата там Лори.
И след миг се ухилиха, че има още едно момиче.
— Рутия! — изломоти единият. — Голям късмет извадихме днес!
Лори протегна ръка с дланта нагоре и щом Фортен стигна до нея, вдиша дълбоко и духна в ръката си към лицето му.
Флора — вече беше свърнала встрани — затаи дъх. В конюшнята беше тъмно като в пещера, съвсем малко светлина струеше през вратата и отворите между стрехите, но тя беше оставила една топоришка точно където трябва и сега я докопа.
Фортен вече бе паднал по очи. Сонарт обаче не беше вдишал много от прашеца, така че изпъшка и успя да извади сабята си наполовина. Металът блесна в тъмното и Флора замахна…
Дългата цял разтег топоришка се стовари в капачката на дясното му коляно със звука на брадва, разцепила дърво. Наемникът нададе пронизителен писък, който заглъхна в глухо гъргорене, щом Флора се стегна и го цапардоса пак, този път по тила.
Блесна светлина — Лори запали лампата, която бяха взели от хана. Конете в яслите се разшаваха неспокойно, един изцвили, уплашен от миризмата на кръв. Двамата наемници бяха живи, но Сонарт нямаше да се почувства много добре, когато се събудеше.
Лори измъкна ножа на колана си и тръгна напред. Флора притича и я хвана за ръката.
— Не!
Лори се обърна към нея и изръмжа:
— Защо? Те работят за оня, дето поръча да отвлекат брат ми и да убият родителите ми!
— Но не са го направили те. Нямаше да те спра, ако бяха те. Но ако ги убием, Таел ще си има големи неприятности — животът му ще е застрашен. Може да са свине, но са войници на барона, Лори!
— Не чу ли какво казаха за Брам? — продължи Лори, но гневът в очите й поугасна и тя престана да се дърпа.
— Чух. И измислих нещо. — Вдигна две шишарки, които бе взела от сандъка за подпалки в ковачницата. — Виждаш ли как листчетата им вървят в една посока?
— Да? — каза озадачена Лори. — И какво?
След половин час две загърнати в наметала закачулени фигури яздеха по широкия път от „Бодливата зеленика“ към замъка на барона. Едната се почеса и измърмори ядосано:
— Никога ли не ги перат тия дрехи поне да махнат бълхите?
— И по-лошо можеше да е — отвърна другата.
— Как?
— Напомни ми някой ден да ти разкажа за Невил Пакостника — отговори Флора.
Баронът стенеше и стискаше завивките. Но този път кошмар и спомен се бяха размили, както се бяха размили будност и сън. Пренасяше се от съзнаването, че е нощи лежи в леглото си, в представата, че е млад и е изправен пред ужасен избор.
Стоеше и гледаше в ужас бледото лице на жена си, гледаше как животът изтича от нея с кръвта, изливаща се в леглото, гледаше акушерката, вдигнала плачещото бебе.
Глас до лакътя му:
— Мога да помогна.
Без да погледне, разбра, че е Лиман.
— Какво можеш да направиш?
— Завийте милейди и излезте — заповяда гостът и те го послушаха.
После беше извън стаята, акушерката вече беше отнесла детето, за да го даде на вълците. Но…