— Едната куцукаше — добави момчето.
— Лори! — възкликна Джими.
Стомахът му се сви, а Джарвис Коу изруга тихо на някакъв непознат език. Двамата с Джими се спогледаха.
— Чашата преля — каза навъсено Джарвис.
Джими кимна и навлече наметалото си. Дръпна качулката над главата си и си помисли с горчивина докъде го бе довело новото „чувство за отговорност“ на Флора. Пак го бе накарала да си натика главата в нужника.
— Няма време за хитрини — рече той.
— Никакво — отвърна Коу. Излязоха от топлата задимена колиба.
Джими настръхна. Не беше от дъжда и студения вятър. Беше от мисълта, че Флора и Лори са там.
Брам вдигна рязко глава, сепнат в неспокойната си дрямка. Навън гърмеше и мълнии святкаха през високия тесен прозорец — твърде малък, за да се провре човек през него, а и с решетки, дори да не беше окован.
Не беше времето за жалкото парче хляб, което му носеха — досега щеше да е премалял от глад въпреки храната, която му оставиха децата. Не беше часът и за смяна на ведрото за нужда. Но въпреки това чу как изстърга ключът в ключалката и след миг примижа срещу светлината на фенера, вдигнат високо в ръката на ключаря — ламаринен цилиндър, изрязан, за да пропуска пламъка на свещта само в една посока.
После лъхна вятър и фенерът угасна, остана само струята лютив дим. Ключарят изруга, наемниците зад него също.
— Ами запали го де — изръмжа някой. — Трябва светлина.
Брам се усмихна. Вече не усещаше смразяващия страх, който лъхваше понякога в тази стая. По-скоро долавяше нещо, което излъчваше ярост — но не беше насочена към него и по някакъв начин го караше да се чувства стоплен и защитен, колкото и налудничаво да беше. Напомняше му за майка му.
Фенерът светна и пак угасна. След миг го запалиха пак и трима въоръжени мъже пристъпиха към Брам. Единият носеше чук и длето.
— Без номера — каза най-едрият. Брам го позна от боя при брода и се намръщи. Мъжът се ухили. — Лорд Бернар каза, че не можем да те убием. Но можем да те набием, нали? Никой не казва, че трябва да си със здрави крака и ръце, нали така?
Навлече върху главата му чувал и стегна връвта болезнено силно. Младежът изохка, вдиша сладникавата миризма на овеса, с който бе пълен доскоро чувалът, и закиха безпомощно.
— Пълна глупост — рече един от наемниците. Брам вече нищо не можеше да види, само усещаше грубите ръце, които го бутаха. — Защо да не оставим веригите?
— Нещо за студено желязо спомена магьосникът — отвърна друг глас: на Мършавия, дето приличаше на пор.
Чукът удари, белезниците се смъкнаха и Брам въздъхна облекчено. Но веднага прехапа устни да не изреве, щом грубо дебело въже се впи в ожулените му от желязото китки. Краката му обаче си останаха свободни и за миг той се изкуши да изрита някой от тримата.
„По-добре недей. Изчакай подходящия момент. Където и да ме водят, няма да е по-лошо от тази стая с невидимите духове, дето се вихрят из нея“.
Когато го повлякоха навън, чу неуместен звук: подсвирване на глумче, малките птичета, гнездящи в живите плетове на село.
Ухили се под зеблото. Миналото лято беше учил малкия Рип да свири така. Имаше си повече приятели, отколкото подозираха похитителите му.
Лори едва се сдържаше да не се почеше по крака. Сърбеше и болеше — сърбежът показваше, че кракът зараства, но още не се беше изцерил и ако го почешеше по-силно, раната можеше да се отвори.
„Брам“, помисли си тя. „Рип“. Беше готова на всичко.
— Дано и Джими да е тук — нервно прошепна Флора.
— Никой не го е виждал — каза Лори.
— Няма и да го видят, ако той не иска — отвърна Флора. — Но ние трябва да направим нещо.
Мълнията светна отново и очерта мрачните контури на замъка на фона на нощното небе. Дъждът шуртеше. Тя примижа и се вгледа напред.
— Виж! Там свети! Ей там, в кулата на ъгъла.
От тесните прозорци горе наистина струеше треперлива жълта светлина.
— Е, значи няма как да ни забележат оттам — каза Флора.
Продължиха към замъка. С всеки миг ги обземаше все по-голямо безпокойство.
Нещо не е наред тука — прошепна Флора.
— Може би трябва да потърсим Джими?
— Права си — отвърна Флора и тъкмо се канеше да обърне двуколката, когато и хрумна нещо. — Чакай малко!
— Какво?
— Ти наистина ли искаш да се откажем да търсим Брам?
— Е, не точно да се откажем, но…
— Да го поотложим мъничко?
— Да, точно това ще направим — съгласи се Лори. — Пък и времето сигурно ще е по-добро утре, по-добре ще виждаме и… — Забеляза странната физиономия на Флора и млъкна.
Челото на Флора се беше набръчкало и тя беше стиснала челюсти, сякаш се мъчеше да не изкрещи.