— Проклятие! — каза тя и шибна коня с юздите.
Стигнаха до обкованите с желязо порти и малката стаичка, иззидана до тях. Стената, обикаляща имението, беше висока само шест стъпки, макар и увенчана с шипове; явно бе построена много по-късно от замъка, по-скоро като преграда за добитък, отколкото за отбрана. — Какво би предпочела да правиш точно сега, вместо да влезеш тук?
Лори се притисна назад в кожената седалка, сякаш й се щеше да е колкото може по-далече от вратата.
— Каквото и да е, стига да е друго.
Флора кимна енергично.
— Точно така. Мисля, че току-що се блъснахме в една от онези прегради, за които богатите плащат понякога на стария Албан.
— Кой е Албан?
— Един магьосник — отвърна Флора. — Слагаш го това нещо, дето се казва „преграда“, около нещо, в което не искаш хората да влизат, и те си намират причини да не искат да влизат, все едно че на самите тях им е хрумнало.
— Разбирам — каза Лори. — Но нямаше ли да е по-добре, ако първо намерим Джими?
— По-добре щеше да е — отвърна Флора и й подаде юздите. После слезе от двуколката, стиснала торбичката с прашеца, дето събаряше мъжете като юмрук, и тръгна към стаичката за стражите. — Но ако го намерим, ще си намерим други причини да не влизаме. Точно сега ми се ще да съм навсякъде другаде, но не и тук, а това ми подсказва, че трябва да съм точно тук.
Лори не я разбра съвсем, но попита:
— Значи влизаме, тъй ли?
— Ако Джими беше тук, щеше да е по-добре, но все едно, влизаме. — Надникна през прозорчето, единствения отвор от тази страна, и огледа. — Няма никой.
— Как ще влезем? — попита Лори и погледна притеснено високите железни крила на портата. „Можех да я изкатеря, ако кракът ми беше здрав. Може би да изчакаме да се оправи…“
— Няма проблем — отвърна Флора и прекъсна следващия довод на Лори да не влизат.
Смъкна си наметалото и го пъхна през решетката на портата, после откопча колана с меча, който си беше заела — откраднала по-точно — и направи същото и с него.
Отстъпи няколко крачки назад, засили се, скочи нагоре като котка, прехвърли се ловко и се смъкна от другата страна.
Лори се ококори. С какво се беше прехранвало в Крондор това момиче? Да не беше панаирджийска акробатка?
Флора свали лоста, който държеше вратата затворена, и се ухили.
— Няма ключалка! Само този лост.
Отвори и докато си прибираше наметалото и оръжията, Лори подкара напред.
— Идвам, Брам, Рип! — каза мрачно Лори. И щом го каза, ужасното чувство, че трябва да направят нещо повече, преди да влязат, изчезна.
— Кои сте вие? — попита Брам.
— Тишина — отвърна мазният глас и за миг болката жегна Брам, отвсякъде и от никъде.
Той изсъска през зъби. В стаята миришеше като в лечебница — на гнило и на засъхнала кръв. Камъкът под гърба му беше студен, а наемниците го стягаха с кожени ремъци. Странно, поставяха ги около коленете и лактите му, не на китките и глезените.
„О, богове — помисли той и му се догади. — Това е за деца! Тук са принасяли в жертва откраднатите деца!“ Стомахът му се загърчи.
Наемниците си вършеха работата енергично, като касапи, връзващи шопар за клане. Разпънат беше като морска звезда и много болеше, тъй като ремъците бяха малко по-ниско от грапавата повърхност, на която лежеше. Срязаха ризата и бричовете му и ги свалиха и студеният въздух лъхна по кожата му. После нечии пръсти зашариха по връзката на торбата, покриваща главата му. Щом я смъкнаха, успя да зърне за миг голяма, богато обзаведена стая с прозорци, две врати… а през едната се виждаше легло, на което лежеше красива жена с бледо лице, явно заспала.
— Покрий му лицето! — изрева мъжки глас. Звучеше старчески и уморено, но и властно.
Брам успя да зърне само гърба на мъжа и стиснатите отзад ръце. Пръстите бяха отрупани с пръстени с драгоценни камъни, а палтото му беше от черно кадифе.
— Готово, милорд — каза невзрачният мъж на средна възраст, който стоеше до главата на Брам.
Невзрачен, стига да не видиш очите му. Бяха като прозорци, гледащи в… не празно, а пустош, в която и мракът щеше да угасне. Стомахът на Брам се сви от ужас, лед пробяга по гърба му. Очите на този човек бяха като прозорци, гледащи в нищото на нищото.
Мъжът се усмихна и метна върху лицето на Брам дълъг копринен шал.
— Не искам да те лиша от празненството, момче — измърмори той и се залови за работа.
Коприната щеше да го скрие от всеки, който го погледне, но самият Брам можеше да вижда през нея, макар и смътно.
В краткия миг, докато очите му бяха още открити, беше успял да зърне и начертаните по пода фигури около каменната маса, на която го бяха вързали, и черните свещи, които горяха по върховете им. Навитият до стената килим показваше, че обикновено са покрити. Брам не знаеше какви са тези фигури и нямаше желание да го узнае. Погледнеше ли към тях, очите го заболяваха — и той изви глава настрани. На ръба на съзнанието му нещо се хилеше и се кискаше.