Отрядът горски таласъми по пътя назад се приближи към зейналите порти. Забавиха се и спряха. Смъкнаха копията и бойните си тояги, наведоха глави и извърнаха очи от страх. Примитивните им умове знаеха, че моределите не обичат други да виждат телата на техните загинали.
Боваи изобщо не ги погледна. Видя един от конните му съгледвачи да се връща от прохода. Конят се беше задъхал, облаци бяла пара изригваха от ноздрите му. Беше Танкред, старшият му ловец, и не изглеждаше доволен.
Слезе от седлото, приближи се и го погледна с очи, хладни като утринен скреж.
— Съюзили са се.
Боваи кимна.
— Това е очевидно. — Каза го по навик много бавно и почти шепнешком. Килна леко глава към касапницата: трийсет и двама мъртви братя и само единадесет трупа на човеци и на пришълци цурани.
— Това, че са се съюзили и са нападнали този пост, е крайно интересно — продължи Боваи. — По лицето му пробяга лека усмивка. — Страхът им от нас засега надвива дребнавата им взаимна омраза.
— Водачът на човеците е Хартрафт — заяви Танкред.
Забеляза как неколцина от подчинените му, застанали на почтително разстояние, вдигнаха глави и го погледнаха с интерес. Голун, който беше коленичил и опипваше с пръст една от следите в леда, едва вдигна очи и кимна утвърдително.
— Сигурен ли си? — попита Боваи, без да откъсва поглед от Танкред.
— Мисля, че го познах още на форта и по пътеката, докато ги следихме.
— Мислиш или си сигурен?
— Сигурен съм, главатарю. Познавам следата му. Вървежа му. Проследих го близо пет мили. — Танкред посочи назад към планинския хребет и пътя, стапящ се във вихрещата се мъгла.
— Движили са се от двете страни на пътя, цураните от едната страна, кралските хора — от другата. Имаше поставени клопки, проявили са хитрост.
— Къде е Кавала? — попита с небрежен тон Боваи. — С теб ли тръгна?
Танкред се поколеба.
— Казвай.
— Ще видиш тялото му, щом подновим гонитбата. Убила го е стрела на еледел.
Боваи успя да долови наранената му гордост. Значи бяха успели да изненадат и унизят дори неговия майстор ловец. Дали имаше и страх в сърцето му?
Погледна напрегнато Танкред, мъчеше се да отгадае мислите му. Един водач на лова не можеше да проявява страх или да позволи да пропълзи във вътрешностите му, защото други много скоро щяха да го усетят и да бъдат обзети от него. Щяха да се поколебаят, щом им се заповяда, а колебанието можеше да им отнеме живота толкова лесно, колкото и вражески меч.
Голун беше застанал зад него, гледаше напрегнато Танкред и чакаше отговора.
— Искаш мъст, нали? Гордостта ти е уязвена, защото са те изненадали и онзи е бил убит. — Избегна да спомене името на падналия моредел.
Танкред кимна.
— Две следи се бяха отделили от пътеката и слязох да ги огледам. Единият беше еледел, другият — тежък, мисля, че беше дирята на тъмнокожия приятел на Хартрафт, наталския горянин. Трябваше да ги надуша; не мога да разбера защо не можах.
— И тогава спътникът ти беше убит.
— Ако онзи, който се целеше в мен, бе стрелял миг по-рано, нямаше да съм тук. Завъртях коня си и го използвах като щит, така успях да се спася.
— Значи са ви изненадали.
Танкред кимна утвърдително, макар и с неохота.
— Мъглата беше гъста, а вятърът в дърветата ни попречи да чуем други звуци.
— Разбирам. И какво друго забеляза?
Танкред гледаше право напред — не посмя да срещне очите на Боваи.
— Преброих следите на шейсет кралски войници. Може би седемдесет пришълци. Трима или четирима са били носени или са им помагали.
— Любопитно. Сигурно се е намесил някой мекосърдечен жрец. — Боваи се изсмя тихо.
През портата преминаха още от ордата му: този път моредел — спешени и с изпънати лъкове. Гледката на клането зад стената ги стъписа. Неколцина изтичаха от редиците към един или друг от падналите, един извади меча си, за да направи ритуалния траурен удар за смъртта на баща или брат; кръвта едва потече от изкорменото тяло.
Един от десетниците изръмжа да съберат телата и заклинателят запя молитвата, гласът му се извиси злокобно в призив към духовете на падналите: призоваваше ги да се въздигнат на вечната небесна твърд.
— Разбираш, че това трябваше да се очаква — прошепна Боваи и се приближи до Танкред. — Но ме уверяваше, че тези, които оставихме, са достатъчно, за да удържат десет пъти повече от тях. Оставих трийсет и двама от братята ни тук, да пазят този проход, докато вършим набезите. А сега са мъртви. Близките на много от тези, които са с мен, са мъртви. Това вгорчава всичко, което постигнахме за последните два дни. Триумфът от убийствата ни свърши и победите ни няма да бъдат възпети. Ще се запомни само това.