— А, вече знаеш и стратегията им?
Танкред преглътна нервно.
— Това е единствената им надежда. Да превземат моста, да го унищожат, после да свърнат на изток и да ни избягат. Гарнизонът обаче ще удържи и ние ще ги ударим в тил.
— Благодаря ти за този съвет.
Обърна гръб на Танкред и влезе в казармата. Въздухът вътре вонеше от телата им, от потта им, от странната миризма от подправките, които пришълците толкова обичаха да слагат в храната си. В ъгъла лежаха шест тела: петима моредели и един цуранин с прерязано гърло. Начинът, по който беше поставено тялото, показваше, че е убит от своите другари, за да не остане жив. Боваи не изпита голямо задоволство от това. Някои моредели обичаха да се забавляват с изтезания на човеци до смърт, но той не — предпочиташе бързото, изкусно убийство в битка. Освен това трябваше да бързат и той също щеше да пререже гърлото на войника почти толкова точно.
Отиде до огнището, смъкна ръкавиците си и протегна ръце да ги стопли. Дилемата беше интересна, а при всяка такава дилема можеше да възникне възможност. „Как най-добре да превърнем своето поражение в предимство?“ Страхът беше хвърлил враговете в прегръдките им — тази мисъл го накара да се усмихне. „Боят се от мен повече, отколкото един от друг, и това е добре“.
Беше започнало като най-обикновен набег, тренировка за това, което предстоеше, да могат братята да опитат кръв и да донесат повече плячка. След идването на пришълците цурани всичко по границата се беше променило, постоянният натиск на човеци, джуджета и еледел беше отслабнал, вниманието им беше насочено към това да удържат нашествениците. Ако изобщо имаше подходящ момент да си върнат всичко изгубено, то това беше сега. Господарят му го беше изпратил, за да потвърди точно това, и той разбираше, че сега е моментът да нанесат удара.
Но докато оглеждаше казарменото помещение, го жегна съмнение. Възможно ли беше цураните и кралските сили да постигнат траен мир и да се обърнат срещу тях? Едва ли, макар че кой можеше да повярва преди два дни, че трийсет и двама братя от клана ще попаднат в засада, че един цурански воин ще може да обезглави двама от най-добрите му, след това да се съюзи с кралските воини и да тръгне на север? Само гениален ум можеше да предвиди подобен обрат. Боваи имаше високо мнение за себе си и за уменията си, но далеч не се смяташе за гений.
Взе ръжена и разбърка разсеяно въглените, за да се разгорят. Зърна образ в горещата жар и разгорелите се пламъци, вдъхновение, което трябваше да го обладае и да му подскаже какво да прави по-нататък. След миг спря да разбърква жарта. Видението в пламъците беше дар на шаман, а той не мълвеше святи слова.
Да извлече победа от хаоса — това беше предизвикателството за него. Всички подобни предизвикателства, колкото и мрачни да бяха, можеха да се превърнат в предимство, ако ги посрещнеш с вдигната глава и ги надвиеш. Цураните и кралските воини — заедно. В това определено имаше нещо забавно и ако не трябваше да бърза да ги унищожи, щеше да му е почти любопитно да ги проследи, да ги наблюдава и да чака мига, в който този съюз ще се провали.
Достатъчно добре познаваше Хартрафт, за да знае, че този съюз ще е кратковременен. Дори отвъд пограничните блата бяха стигнали приказките за падането на твърдината на Хартрафт, за лудостта, която го бе обзела, и за клетвата му да отмъсти на цураните. Мъстта, която нанасяха на цураните Мародерите на Хартрафт, щеше да е в изгода за един младши главатар на клана на Гарваните. Макар и с неохота, Боваи се възхищаваше на Хартрафт — беше достоен противник, както и неговият дядо. Хартрафт Едноокия, свирепия му противник. Бяха се срещнали в битка преди близо петдесет години. На Боваи му беше останал белег на лявата ръка, от удар, който за малко не я отсече. Прозвището Едноокия беше ответният дар. Внукът на Едноокия имаше същата гореща кръв, тъй че убийството му щеше да е голяма чест и достойно възмездие за поразиите, които бе нанесъл на ордата му.
Голун отвън изрева заповед. Трябваше да оставят малка група, която да отнесе мъртвите в някоя от мините и да скрие останките.
Щом Хартрафт беше на север от планините, трябваше да умре. Честта го налагаше и Господарят нямаше да приеме нищо друго. Този лов трябваше да свърши добре. Смъртта на Хартрафт завинаги щеше да уталожи страха, който вдъхваше името му не само сред горските таласъми, но дори сред моредел.
Голун влезе.
— Готови сме, господарю.
Боваи кимна, но слугата му остана на място. Той се обърна и изгледа верния си спътник.