Тинува погледна към реката. Първите мъже, все от отряда на Денис, вече излизаха, разтреперани и ругаещи. Водеше ги сержант Бари.
— Грегъри дойде — изломоти Бари, целият посинял. — По следите ни са.
— Проклятие — изруга Денис. — Колко време имаме?
— Час най-много. По-скоро — половин час.
— Какво им става на проклетите цурани? — сопна се Денис.
Бари отвърна с тракащи зъби:
— Спорят нещо. Оня мижавия, помощник-командирът им, явно е против прехвърлянето. Мисля, че ги е страх кучите синове, и не искат да си го признаят.
— Ами да си стоят там тогава.
— Ако повечето от нашите минат първи, може да имаме проблем — подхвърли Тинува.
— В смисъл?
— Ако прехвърлим всички, първо може да се уплашат, че ще ги ударим, докато са във водата. А ако там останат много малко, може те да ги ударят.
— По дяволите — въздъхна Денис, пресегна се и издърпа един боец на брега.
— Кажи им да засилят огъня — подхвърли Тинува. — Димът не е страшен, по-важното сега е да се стоплят. Нали видя елена и стадото му — някой добър ловец може да удари някоя кошута. Ще ни трябва топла храна.
— Ти къде отиваш?
— Връщам се.
— Какво?
— Мисля, че ще ми се доверят.
— За какво, по дяволите? Нищо против нямам, ако се отървем тука от тях.
— Може да избият последните ни хора, а и Грегъри е с тях.
— Пълна глупост е да минеш пак — измърмори Денис, загледан в ледената вода.
Тинува не отвърна, смъкна наметалото си — само с него се беше наметнал — и отново нагази в придошлата река, увиснал за въжето. Издърпваше се с ръце и подминаваше войниците, хванали се за въжето от долната страна на течението. Най-сетне се добра до другия бряг. Едва можеше да върви, краката му бяха съвсем изтръпнали.
— Защо се върна, в името на всички богове? — изруга Грегъри.
— Трябваше. Какво става тука? — Дъхът му излезе на облак пара.
Грегъри смъкна наметалото си и го наметна.
— Зад нас има конници. Хора.
— А моределите?
— Още не. Сигурно още се оправят горе при прохода… Нещо се мъти тук с тия цурани — прошепна Грегъри. — Нямаме време за това.
Тинува кимна, благодарен за топлото наметало. Приближи се до струпаните цурани и усети напрежението им. Някои се бяха съблекли, но други явно се колебаеха.
— Какво става? — попита елфът Асаяга.
Цуранският командир наведе глава, сякаш засрамен.
— Не можете да плувате, това ли е?
Асаяга кимна.
— На нашия свят тия, дето живеят край морето, се научават. Другите… Имам власт да им заповядам, но много от тях мислят, че е самоубийство, и държат на правото си да се обърнат и да се бият.
— Знаеш, че между нас ще има бой, ако това продължи. — Тинува кимна към трийсетината бойци на Денис, които още не бяха минали през реката. Те гледаха недоверчиво цураните и си шепнеха.
— Можем да решим споровете си още сега. — Асаяга вдигна рамене.
— Грегъри несъмнено ти е казал, че ренегатите идват.
— Нима?
— Защо да ви лъжа? По-скоро щях да ти кажа, че никой не идва, и да ви оставим тук — отвърна Грегъри.
— Тогава защо ми казваш истината?
— Защото за да оцелеем, и ние, и вие, трябва да продължим заедно. Засега — отвърна елфът. Погледна го в очите и добави кротко: — Знаеш, че е така.
Асаяга изсумтя, но кимна. Тинува продължи:
— Засега повече войници на Хартрафт няма да преминават. Прати напред половината си хора. Другите могат да се редуват: част ваши, част на Хартрафт — така силите ни ще са равни на двата бряга. Но нямаме време за губене.
Асаяга, с ръце на кръста, го погледна в очите.
— Не бях виждал толкова отблизо някой от твоята раса. Вярно ли е, че сте безсмъртни?
Грегъри отвори уста да възрази за неуместното отклонение, но Тинува долови, че зад въпроса има нещо важно, махна леко с ръка и старият му приятел замълча.
— Всички сме безсмъртни. Духовете ни не загиват, все едно колко живеем в плът на този свят. Моят живот просто е по-дълъг от вашия. И вие, и ние продължаваме да живеем в отвъдното. Макар че нашето е по-различно от вашето. Но в този свят мога да умра, също като теб, и повярвай ми, ако не се задействате веднага, до час и двамата със сигурност ще умрем.
— Но се върна. Защо?
Как да го обясни? Можеше да изтъкне верността си към приятеля си. Беше си истина, но имаше и нещо повече. Цялата тази война беше безумие: цуранинът пред него сигурно бе убил и негови близки. И все пак му беше интересно да види как ще свърши тази история. А и имаше чувството, че не й е дадено да свърши тук, с тази глупава свада.
— Защото искам да живея. А най-добрата възможност засега е да сме заедно. Повярвай ми. Моределите ги познавам така, както никога няма да ги опознаеш. Няма да се откажат от гонитбата, защото в техните очи сме им нанесли кръвна обида. Честта им ги задължава да ни изловят и избият, на каквато и да било цена. Ще ти разкажа още, цуранино. Но не сега. Заповядай на хората си да тръгват.