— Стига.
После, разтреперан и посинял, се изправи и тръгна към огъня.
На другия бряг вече имаше десетина конници. Стреляха, но вятърът бе силен и стрелите се отклоняваха, без да улучат целта. И от двата бряга се сипеха подигравки и ругатни; противниците се гледаха с гняв, без да могат да се сбият. Лумнаха още огньове и мъжете се струпаха около тях, подскачаха, за да се сгреят, обличаха се и нагъваха полуопеченото месо.
Грегъри — от дрехите му се вдигаха облаци пара — се приближи до приятеля си.
— Тоя лък си го имах от двайсет години!
— Да, но спаси жреца.
— Знам. Дано замяната се окаже добра.
Тинува го изгледа озадачено.
— Е, човек е все пак, не е лък.
— И дотук доказа цената си.
— Знам. — Грегъри кимна към отсрещния бряг. — Ще им трябва час да стигнат главната колона. Два часа, по-скоро три, да стигнат до моста и още два дотук. Оставяме десетина стрелци да държат тук, в случай че са толкова луди, че да се опитат да преминат реката. Мисля, че тая сган тука може да тръгне до час.
— Вземи се изсуши. Вятърът спира и ще стане още по-студено. Грегъри, целият посинял, кимна и тръгна към огъня.
Един от ездачите отсреща обърна коня си и се скри сред дърветата. Другите се отдръпнаха до гората и запалиха огън.
Тинува взе един шиш с поопърлено месо, отиде при цуранския главатар и му го подаде. Той го прие без думи.
— Защо го направи това? — попита Тинува.
— Взех го за друг. За един от моите.
Тинува се засмя.
— Трудно е да сбъркаш Хартрафт с някой от твоите.
— Грешка беше, казвам ти.
— Грешка, че го спаси, или грешка, че си знаел кого спасяваш?
Асаяга задъвка една недопечена мръвка.
— Той ме мрази.
— Ти мразиш ли го?
— Моят дълг е да го убия. И да, той наистина беше трън в петата ни години наред. Убийството му ще донесе чест на клана ми.
— Би ли го оставил да се удави?
Асаяга се поколеба.
— Би ли?
— Не.
— Защо?
— Когато го убия, искам да е в доблестна битка. Ако го оставя да се удави, това няма да донесе чест на никого. А и ще е загуба. Той е прав. Трябва ни всеки меч, ако искаме да оцелеем.
— Чуй какво ще ти кажа, Асаяга. Денис е великолепен воин, един от най-добрите от расата ви, които съм познавал; Той също има чест, макар може би не така, както я определяте вие. Мисля, че щеше да направи същото за тебе. Всъщност сега това ще го гложди, защото ти дължи кръвен дълг. — Засмя се тихо. — Ти го постави пред парадокс. За да те убие, първо трябва да изплати кръвния си дълг, като ти спаси живота.
— Нищо смешно няма в това.
Грегъри се приближи до двамата.
— Кое не е смешно?
— Денис дължи на Асаяга живота си, но иска да го убие.
Грегъри кимна и обясни:
— Елфите гледат на света малко по-различно от нас.
— Да, тук има нещо много мрачно — каза елфът. — И все пак виждам и хумор в него. Вашите човешки богове обичат да ви поставят пред такива гатанки и предизвикателства, така поне ми се струва обикновено. Дълго съм живял с хора като Грегъри, дори съм посещавал човешки град, ала понякога се чудя на сложното ви мислене. Често като че ли предпочитате трудното решение, когато има по-прости. Това непрекъснато удивлява расата ни. — Хвърли поглед към Денис, който седеше до другия огън. — Интересно ще е да се види как ще решите двамата тази дилема.
Асаяга изсумтя, явно не разбрал шегата.
Денис дойде при тях: и той ръфаше полуопечена мравка. Подхвърли един шиш — на Тинува, но на Асаяга не предложи.
— Отдъхваме за час, да се изсушим, да се стоплим и да се нахраним. Тинува, ще заделя няколко души да останат с тебе тук. Вярвам, че и цуранинът ще остави няколко от неговите. Това ще ги разколебае, ако се опитат да минат.
— Няма да приема заповеди от теб, Хартрафт.
— Е, добре. Наречи го поредното ми проклето предложение, цуранино.
— И после какво?
Денис се усмихна и посочи хребетите на север.
— Тръгваме натам, оставяме ги тия кучи синове зад себе си и решаваме спора си.
И се отдалечи, без да дочака отговор.
— Омерзителен човек! — изсумтя Асаяга и елфът си помисли, че сигурно е очаквал да се разиграе нещо като ритуал, формално признание за кръвен дълг. Но пък беше усетил, че на Хартрафт му е неловко от случката и иска да я забрави.
— Войната го прави това — тихо каза Тинува.
— Какво прави?
— Носи ни омерзение.
Загледа се към отсрещния бряг. След малко Асаяга тръгна да нагледа хората си. Щом останаха сами, Грегъри попита:
— Какво има?
Тинува разбра въпроса. Грегъри познаваше народа му достатъчно добре и знаеше, че рано или късно елфът ще му каже кое го бе притеснило след засадата.
— От онези, който убихме при засадата с цураните, единият беше Кавала.