Корвин вдигна учудено вежди.
— Какво има?
— Нищо.
Забеляза колко капнали са хората му. Жрецът беше прав: преброждането на реката бе изцедило последните им сили, а следобедният марш ги бе довършил. Бяха на ръба на срива.
Очите му се отместиха към Асаяга. Трудно беше да се разбере какво мисли цуранинът при това странно бездушие, което цураните можеха да изпишат на лицата си, щом поискат. Зачуди се дали Асаяга е съгласен, или е изпълнен с презрение към слабостта на врага си.
— Почивка ще е добре — каза Асаяга. — Изминахме шейсет ваши мили за два дни, без да спим. Половината ми хора ще измрат до утре от премръзване.
Това признание смая Денис.
— Приятелю — промълви Грегъри. — Понякога забравяш, че малцина могат да се мерят с тебе по издръжливост. Това е единственият ти недостатък като водач.
— Но ще се съгласиш, че могат да ни доближат, нали?
Тинува заоглежда внимателно далечния хоризонт, после вдигна ръка и ноздрите му се разшириха, сякаш душеше студения въздух. Всички се смълчаха.
— Не съм стъпвал по тази земя от години — въздъхна елфът. — Загубил съм досег с ритмите й, с пулса на сърцето й, с вкуса на вятъра, мириса на земята и нещата, които растат тук. — Замълча. — Мога да ви кажа обаче, че ние сме първите, смутили това място, откакто заваляха снеговете. Ала това не значи, че ще останем дълго сами. Знам кой ни преследва сега и затова се колебая дали да се задържим тук.
Няколко войници го помолиха да обясни, да каже кой ги преследва, но той не пожела. Тръгна бавно между тях и ги заоглежда един по един. Спря за миг пред Корвин, взря се дълбоко в очите му и се обърна.
— Кафявото расо е прав обаче. Опитаме ли се да вървим още една нощ, мнозина ще измрат. — Обърна се и погледна цураните, скупчени около Асаяга. — Особено от вас — продължи елфът на тяхната реч. — Асаяга, знаеш го, макар в гордостта си да ги караш да вървят, докато не падне и последният.
Асаяга кимна, смаян от доброто му познаване на езика на цураните.
— Бурята спря и нощес ще стане студено. А призори — още по-студено. — Обърна се към Денис и продължи на кралската реч: — Ледът убива не по-зле от стрелите и меча. Боя се, че още не сме избягали от враговете си, но все пак трябва да спрем. Да влезем в гората. Да се окопаем там, преди да се е стъмнило, да накладем огньове, да си направим каквото можем за завет, но да сме нащрек. Това е моето предложение.
Денис въздъхна и разпери ръце в знак, че се предава.
— Тъй да бъде, щом го искате всички.
Бойците замърмориха облекчено, редиците се пръснаха и тръгнаха към гората, Денис настоя да се придвижат още половин миля нагоре, докато теренът му хареса — стръмни надвиснали скали, спиращи вятъра от север и със стари смърчове наоколо.
Хората му си знаеха задачите — неколцина от най-добрите съгледвачи и стрелци тръгнаха да наловят дивеч, други поеха първата смяна постове, трети се разшетаха да съберат сухи дърва за огън.
Асаяга се приближи до него. Едва надвиваше треперенето, което го мъчеше след преминаването на ледената река.
— Хората ми… — Замълча разколебан. — Ще заплатим с труда си храната, която ни носят ловците ви.
Денис го погледна и за миг почти изпита жал, както човек изпитва жал към издъхващия на пътеката вълк, изостанал от глутницата. Страданието на цураните беше очевидно — няколко души едва се държаха на крака и ги крепяха другарите им, всички бяха премръзнали, с посинели лица.
„Тинува каза, че тези хора ми трябват. По дяволите, ей сега мога да ги избия половината…“ Но потисна изкушението.
— Да идат надолу по хълма до малките борове, да насекат клони с повече игли. С тях ще постелем земята за спане и ще си направим заслоните. Колкото брадви имате, да насекат дърва, повечко.
Асаяга кимна — беше твърде уморен, за да възрази — и се оттегли. След малко хората му се пръснаха по задачите си.
Надвисналите скали оформяха заслон, но той не беше достатъчно голям, за да побере над сто и двайсетте мъже. Денис се включи в групата, която влачеше отсечените дървета: вклиняваха ги между скалите на заслона и околните дървета и грубата палисада започна да се вдига.
След малко огньовете пламнаха, дървените стени на заслона от двете страни на скалите се издигнаха. Цуранските бойци носеха наръчи клони, трупаха ги от вътрешната страна, а тези, които носеха походни лопати, запушиха цепнатините отвън с отъпкан сняг. Нахвърляха още клони под скалата и най-изтощените от похода се пъхнаха вътре. Брат Корвин нагреба сняг в едно котле, сложи го на огъня и щом водата завря, извади шепа листа и ги хвърли вътре.