Първият ловец се върна със сърна, метната през рамо, и няколко души почнаха да я режат и да слагат на огъня всичко, освен карантиите. Корвин задържа черния дроб и сърцето за болните и ранените. Друг се върна с два диви заека, а един — с някаква голяма птица с тъмни пера. Цураните я изгледаха удивено — такива птици не се срещаха в низините, където се водеше войната.
Скоро изкусителната миризма на печено над ухаещия на бор огън се разнесе във въздуха и почна да привлича всички — но сержант Бари и щурмови водач Тасему бързо ги отпращаха за още дърва.
Бойците трупаха и трупаха клони на трите огъня и пламъците под скалите се разбунтуваха. Денис, приключил с вдигането на грубия заслон, стигнал вече почти до гърдите му, спря да погледа разхвърчалите се в нощното небе искри. Грегъри дойде, тежко задъхан, и спря до него.
— Ужасен маяк — въздъхна Денис. — И слепец ще види блясъка му от пет мили.
— Нека погорят още малко, да се сгреят хората. Преди да стане съвсем тъмно, ще ги понамалим.
— Нещо горе?
— Само старата пътека. Отдавна не съм стъпвал тук, трудно ми е да си спомня.
— Но Тинува я знае.
Грегъри само кимна.
— Нещо го сърби него.
— Знаеш кой ни преследва, нали?
— Цяла орда моредели.
— Боваи.
Денис извърна очи. Не му се щеше Грегъри да надуши заплахата. Чак сега разбра донякъде странния начин, по който се държеше Тинува, онова чувство, че воинът елф сякаш е наполовина нагазил в друг свят.
— Ако наистина е Боваи и ако знае кои сме ние, ще дойде независимо от всичко — каза Денис. — Дори да избие с това половината си воини.
— Знам. И ти го знаеш.
— Тогава защо по дяволите Тинува отхвърли възраженията ми да оставаме тук? Знае колко мрази Боваи семейството ми. Дядо ми за малко не го е убил, а баща ми го прогони най-позорно, когато последния път дойде във Валинар.
За миг нещо пробяга по лицето на Грегъри, сякаш се канеше да каже едно, а го промени.
— Защото сме изтощени, Денис. Тинува е прав — това е голямата ти слабост като командир: изглежда, си мислиш, че всички са направени като теб, че всеки е закален като теб.
— Така съм се научил да оставам жив — отсече Денис.
— Повечето цурани щяха да са мъртви до утре, ако бяхме продължили.
— И по-добре. Ще ни спести труда с клането.
— Радвам се, че го чувстваш така, Хартрафт.
Сепнат, Денис се обърна. Асаяга беше застанал зад двамата.
— Предпочитам да убия враг, който ме мрази — продължи Асаяга и се приближи до тях.
— Не забравяй, че примирието е временно, Асаяга.
— Но засега ни трябвате, точно колкото и ние на вас — намеси се Грегъри, изгледа Денис и той неохотно кимна.
— Мисля, че и вашите хора са също толкова изтощени, Хартрафт.
— Вярно е — отвърна Грегъри. — Връщахме се от патрул, там, където се срещнахме преди три дни, и се надявахме да отдъхнем и да изчакаме да мине бурята. Хората ни вече бяха изтощени, също като вас.
— Признаваш ли, че и твоите са толкова изтощени? — обърна се Асаяга към Денис.
— Защо питаш? Това някаква игра на гордост ли е?
— Да, всичко е игра — отвърна Асаяга горчиво. — Притеснява те това, че останахме тук, нали?
— Врагът срещу нас изпитва дълбока омраза към фамилията ми. Тя ще го тласне да продължи към нас и да ни удари.
— Тогава стоим нащрек и тръгваме преди разсъмване.
— Ако дойдат, ще имат предимство.
Асаяга кимна замислено.
— Каквото каже съдбата.
— Какво?
— Същото. Тази вечер не можем да продължим, това е даденост. Ти си убеден, че врагът ще удари, приемам и това за даденост. Значи съдбата решава, но в момента е безсмислено да стоим тука и да мръзнем, след като топлината ни изкушава.
Без повече приказки Асаяга се обърна, заобиколи дървения заслон и седна при хората си, свити край огъня. Денис погледна Грегъри и той тихо се засмя.
— Знаеш ли, той е прав. А и месото мирише адски вкусно.
Денис го последва с неохота. Тъмнината се усилваше. Последните събирачи на дърва се върнаха с още наръчи и ги струпаха до пращящите огньове. Пламъците бяха толкова горещи, че много мъже бяха смъкнали елеците, шапките и ръкавиците. Опънаха въжета да накачат мокрите дрехи да изсъхнат.
Много цурани протягаха крака към огъня и мърмореха доволно. Други ядяха недопеченото сърнешко и се смееха, щом някой изругаеше, че се е опарил.
Последният кралски ловец се върна с два тлъсти мармота. Беше притеснен от жалката си плячка, но цураните се развикаха радостно, щом хвърли с погнуса трупчетата на земята и се извини на другарите си. След миг колебание двама цурани пристъпиха към него.
— Айде, взимайте ги тия проклети гадини — изръмжа ловецът. — По-скоро ще ям врана, отколкото това. Нищо не можах да намеря.