— Черният дроб и сърцето — рече Асаяга и подаде на Денис половината в шепа.
Денис с неохота налапа месото. Въпреки първата си реакция трябваше да признае, че вкусът донякъде е добър. Кимна.
Тласнати от любопитство, няколко кралски войници се омешаха в тълпата и също задъвкаха. Заобръщаха се към приятелите си, смееха се и ги подканяха и те да се осмелят.
— Смехът също възпира убийството — каза Асаяга. — Както чух и както усещам, утре ще има бой. Трябва да се бием заедно, Хартрафт. Яденето и пиенето заедно тази нощ ще го направи по-лесно на заранта.
Денис трябваше да се съгласи. Взе насила малкия мях с аурег и отпи. Този път не му се стори чак толкова лошо, поне ако го преглътнеш бързо, и макар да не беше като брендито от Даркмур, напитката наистина вля малко топлина във вътрешностите му.
Докато си подаваха меха и гледаха пируващите мъже, Денис изведнъж изпита необяснима тъга. Както се бяха размъкнали, смееха се и лапаха, моментът му се стори трагичен. Отдавна беше приел живота като неумолима трагедия, но тази нощ изглеждаше някак по-горчива от обичайното.
Несъмнено беше изпаднал в сълзливото настроение, за което говореха поетите и бардовете — как врагове могат за малко да изпитат взаимно приятелство. Беше сантиментална глупост: войната му бе донесла твърде много нещастия. Погледна Асаяга. Знаеше, че може да го убие без колебание, и чувстваше, че и той изпитва същото.
И все пак, ако не беше приближаващата се заплаха — споменът за онова, което ставаше в същия този миг само на шейсет мили на юг — той чувстваше, че може почти да се наслади на тази вечер. „Може би сме обречени. Знаем, че сме обречени и че преживяхме в ужас последните три дни, но този смях е последната глътка въздух“.
Много пъти беше делил лагерния огън с чужди хора, много пъти се беше напивал край огъня, вричал се беше в приятелства, а след това, на заранта, пътищата им се разделяха. Имаше достатъчно опит, за да не придава голяма тежест на това. Точно то навярно беше причината за меланхолията му. Или самотата, която изпитваше заради това, че Юрген не е тук.
Какво ли щеше да каже Юрген в този момент? Най-вероятно щеше да се усмихне, да пийне от сока, а след това да потупа Асаяга по рамото.
Но те бяха убили Юрген. Също както бяха убили баща му… и нея.
— Притеснява ли те нещо?
Денис погледна Асаяга, който му подаваше усмихнат меха с аурег, и отвърна хладно:
— Вече не.
Асаяга кимна и лицето му отново стана сурово и безизразно, лице на цурански офицер.
— Раздели си хората. Щом свършим с яденето, двама спят и един стои на пост. И никакви дърва повече в огньовете. Ще ги поддържаме, но не и този ад, какъвто е сега. След полунощ искам половината да пазят. Вдигаме лагера призори.
— Приемам го само като предложение, Хартрафт — каза хладно Асаяга.
— Приемай го както искаш, цуранино.
— Корав човек си.
— Така оцелявам, цуранино.
— Нима?
— Какво искаш да кажеш?
Асаяга поклати глава и прибра меха под туниката си.
— Двама спят, един на стража до полунощ. После половината пазят, половината спят. Тръгваме призори. Аз поемам първата стража, Хартрафт: ти спиш.
Асаяга се върна при своите. Взе да се смее отново, прие шепа димящо месо, но както се смееше, поглеждаше през рамо към Денис, бдително и напрегнато.
Денис изруга тихо, взе един шиш сърнешко, стана и тръгна навътре в гората. Искаше да остане сам.
Глава 9
Шансове
Луната изгря кървавочервена.
Всички сетива на Тинува се напрегнаха, щом тетивата на лъка попи като поличба кървавия цвят — това бе предупреждение от предците му.
Нищо не му подсказваше пряко за опасността, никакви стъпки по снега, никаква миризма в ледения вятър: предупреждението бе по-дълбоко, идеше от самата му същност. Той знаеше, че и хората понякога могат смътно да усетят, че ги наблюдават — беше същото като връзка между близнаци, когато единият знае какво мисли и какво чувства другият.
Изпитваше омраза. Древна омраза, проточила се през вековете. Беше му толкова близка, като присъствието на обични приятели, като спомена за свещени дъбрави, като гледката с вечните нощни небеса.
Боваи беше близо. Много близо. Дебнеше, пресягаше се, мъчеше се да бръкне в сърцето му и над всичко друго — да го призове.
Имаше чувството, че са като две змии, най-сетне срещнали се, немигащи, вторачени една в друга — и всяка се опитва да намери предимство, преди да нанесе мълниеносния удар.