— Давай да ги настигнем — каза Грегъри и се обърна да побегне, но Тинува изсъска тихо, вдигна ръка и посочи назад.
Двамата извадиха стрели от колчаните и изпънаха лъковете.
Появиха се двама ездачи, ясно откроими на лунната светлина. Завиваха между дърветата, навели глави, за да избегнат клоните.
Двете стрели тихо изсвистяха, полетяха към целите си и единият ездач се прекатури от коня си. Другият извика пронизително и дръпна юздите.
След секунди Тинува се озова на задницата на коня и ножът му с лекота се впи в гърлото на ездача. Елфът го избута от седлото и зае мястото му.
Шепотът му и лекото погалване усмириха изпадналото в паника животно и след секунди то беше много по-готово да се подчини на елфа, отколкото на доскорошния си господар.
Грегъри бе яхнал другия кон. Мъчеше се да го укроти — и двете животни бяха ужасно изплашени от миризмата на кръв в ледения въздух.
— Защо да ходим пеш, като можем да яздим? — тихо каза Тинува.
— И ако може по-бързо! — възкликна Грегъри.
Тинува поведе в лек галоп през гората. Чуха зад себе си другите приближаващи се конници. Стигнаха до ниско възвишение и се изкачиха на билото. Вляво от тях се виждаше бивакът и Тинува въздъхна облекчено. Огньовете още тлееха, но станът беше пуст. Той зърна за миг припряно оттеглящата се нагоре по пътеката колона.
Усети как нещо профуча край лицето му и се забърса в яката на наметалото и сърцето му се смрази. Само педя по-ниско, и стрелата, пусната от хората на Денис, щеше да го убие. Умът му кипна за миг от иронията на всичко това — да умре след толкова време от ръката на съюзник.
Грегъри отново наду рога — изсвири сигнала за разпознаване — и Тинува чу ядосаните ругатни на Денис: викаше на стрелците си да спрат стрелбата.
Двамата подкараха конете надолу по склона, прекосиха в галоп празния лагер и продължиха нагоре. Щом завиха, Тинува с изненада видя неколцина цурани, преградили пътя с извадени мечове, и рязко дръпна юздите, зачуден дали са разбрали виковете на Денис и сигнала на Грегъри.
Асаяга — беше в средата на групата — изрева нещо и мечовете се сведоха. Все още с разтуптяно сърце, елфът кимна за благодарност.
— Трагично е да убиеш приятел в битка по погрешка, когато наоколо има толкова врагове — заяви Асаяга.
И още докато го казваше, на лицето му се изписа стъписване. Хората му го изгледаха изненадано.
Тинува, не по-малко изненадан, успя да отвърне едва след няколко секунди:
— Старите врагове трябва да са приятели, щом се изправят пред по-голям враг.
Асаяга само изсумтя.
— Оттегляйте се бързо: конниците им се приближават — каза Тинува. — Не са много наясно къде сме, но скоро ще разберат.
Тинува плесна с юздите, подкара нагоре по пътеката и на следващия завой излезе над скалните издатини.
— Проклятие! Можеше да ви убият с тези коне! — извика Денис и Тинува отново се изненада, щом Хартрафт се пресегна, сякаш искаше да се увери, че всичко е наред, хвана го под лакътя, стисна го здраво за момент и после го пусна.
Денис се обърна.
— Лично ще набия с камшик тъпака, който стреля.
— Няма време за това — заяви Тинува с престорено безразличие. — Оправдана грешка. Тръгнах пеш, очаквали сте да се върна пеш. По-добре да тръгваме. Двамата с Грегъри ще препуснем напред да се уверим, че не са оставили авангард горе на пътя. Макар че се съмнявам. Боваи беше излязъл напред с конниците си и ви търсеше. На останалите от ордата му е наредено да вървят след тях. Малката ми игра успя: осигури ни нужното предупреждение.
Денис кимна.
— Е, сухи ли сте, стомасите пълни ли са, задниците топли ли са? — попита Грегъри и мъжете наоколо се изсмяха.
Наталецът погледна на изток. Голямата луна беше на две педи над хоризонта, все така кървав полумесец. Под нея вече струяха първите лъчи на настъпващата зора.
— Чака ни дълго бягане и тежък бой — заговори твърдо Денис, отново приел обичайната си роля. — Скоро ще ни настигнат. Хайде, тръгвай.
Тинува подкара коня си нагоре по дългата, покрита с лед пътека.
— И ми се струва, че иде буря, тъй че трябва да прехвърлим билото, преди да се е разразила, иначе ще измрем в прохода.
Денис и Асаяга дадоха заповеди и мъжете бързо тръгнаха след съгледвачите. Двамата трябваше вече да са навлезли в прохода и нагоре по стръмнините. До привечер трябваше да стигнат до билото, да го прехвърлят и да оставят зад гърба си бурята, която да го запълни със сняг. Тогава Боваи трябваше да отложи замислите си за по-късно.
Колоната се изниза пред очите му и Тинува си помисли, че само за няколко минути смъртта му бе изшепнала в ухото три пъти — два пъти от ръцете на приятели, веднъж от враг, оказал се по-близо до него, отколкото можеше да предположи всеки смъртен.