Асаяга погледна над пропастта и поклати глава.
Хората им вече тръгваха по пътеката — беше им омръзнало да дразнят врага. От тази страна тя се спущаше надолу и беше добре отъпкана — облекчение след изпъващото нервите катерене. След първия завой пропастта вдясно се скри, а пътеката продължи да се вие между канарите, след което се спусна на широк открит планински път. Денис и Асаяга се спряха удивени.
Пред тях се откри широка долина със стръмни склонове, обрасли горе с висок смърч, богата и тучна земя, която се простираше като че ли няколко мили напред. Над линията на дърветата като стражи се издигаха стръмни назъбени скали, обрамчващи долината от двете страни. Като че ли не беше засегната от война, а това означаваше временно спасение. И отдих.
Той погледна Асаяга. Цуранинът бе смълчан от възхита също като него. Очите им се срещнаха и всеки се зачуди какво ли си мисли другият.
Боваи стоеше смълчан. Последните му врагове се скриха от очите му.
Беше чувал слухове за това място, но никога не го беше виждал. Обърна се към съгледвача си.
— Как ще ги догоним сега?
— Не можем.
— Какво значи „не можем“?
— Тази пропаст сече през планината мили наред, в двете посоки. Дори да слезем в нея, ще видиш, че склонът от другата страна е отвесен. Ще оставят пост. Само един може да спре всички ни.
— Тогава я заобикаляме.
— Точно така, главатарю. Но ще са доста мили, докато намерим друг път. Ако намерим. Още една буря като тази и проходите може да се запушат.
— Ще намерим!
Съгледвачът въздъхна наум, но не се издаде външно. Погледна господаря си и кимна.
— Първо се връщаме при моста, главатарю. Пътят е оттам.
Боваи се вторачи в рухналия мост, все едно че можеше да го върне на място с волята си. Огледа върховете пред себе си, сякаш искаше да ги запомни завинаги. Знаеше, че на изток, покрай северния бряг на долината, се издигат Зъбите на света, непроходими в по-голямата си част. От другата страна беше големият Едерски лес, земята на варварите гламредел. Моределите от Северните земи бяха не по-малко храбри от неговия клан, но и те заобикаляха отдалече тези гори. Очите му се спряха на южните върхове, обкръжаващи другата страна на долината, и Боваи осъзна, че дори да има друг проход откъм Кралството, стръмнините около него ще гъмжат от укрепления и замъци, пазени зиме от хора на Ябон и Тир-Сог.
Обратно до моста, покрай Широка река, покрай Едерския лес и търсене на проход в планините през снега. Разбираше, че може да минат месеци, докато намерят друг път.
— Главатарю? — промълви един от съгледвачите му.
Боваи отвърна тихо:
— Някой е влязъл в долината преди години, щом са прехвърлили въжето, за да направят моста. Значи трябва да има друг път.
Съгледвачът кимна.
— Значи към моста и го търсим този път.
Боваи погледна воините си. Знаеше, че тази нощ край огньовете ще се задават много въпроси. Победата и възмездието трябваше да се постигнат, колкото и време да отнемеше това. Иначе той щеше да умре от ръката на своя господар. Мурад нямаше да понесе оскърблението на своя клан, а щом научеше, че тъкмо Тинува е бягал с човеците…
Боваи тръсна глава, обърна се и поведе бойците си назад. Най-добре беше да не мисли как Мурад ще разбере за намесата на Тинува в това, преди да може да поднесе на Върховния главатар главите и на Хартрафт, и на Тинува.
Подминаваше замръзнали и ранени таласъми, унесен в мечти за кървава мъст, и никой, който видеше лицето му, и за миг не можеше да се усъмни, че гонитбата не е свършила, а само е отложена.
Глава 10
Долина
Долината беше богата и тучна.
Високите планински върхове, които я обкръжаваха, я засланяха от снега и тревата по пасищата бе висока почти до кръста.
Поточето, покрай което вървяха, ромонеше над камъните, вихреше се във вировете и не един войник възкликваше, щом видеше риба в прозрачната вода — рибите сякаш чакаха да ги хванеш. Дори за неопитните очи на цураните следите от дивеч бяха в изобилие и всички го коментираха, като сочеха кротко пасящите по далечните ливади сърни, дивите кози и дирите от мечки и лосове.
— Как е възможно да съществува това място? — удиви се на глас Денис.
Тинува коленичи до потока и рече:
— Пипни водата.
Денис го послуша и възкликна:
— Топла е!
Асаяга клекна до него и щом натопи ръката си, отвърна:
— Не бих я нарекъл топла, но го няма хапещия студ, който щях да очаквам от разтопения сняг.
Тинува посочи на северозапад.
— Над нас е Акенкала, вулкан. Когато бях млад, бълваше разтопена скала и изпълваше небето с пушек, който се задържаше по повече от година. — Изправи се и избърса ръката си в туниката. — Сега спи, но отвътре все още има огън.