Волфгар въздъхна, както може да го направи само един старец — хрипливо, с безкрайна досада към мирските неща. Изви врат и примижа към небето на запад.
— Уф, бурята пак иде. Може да позапуши проходите за малко.
Денис проследи погледа му и видя размъкнатите облаци, започнали да притъмняват в ранния здрач. Старецът беше прав — до заранта снегът отново щеше да завали.
— Трябва ми подслон. Веднага. — Този път го каза с хладна настойчивост. — Моля те само още веднъж, като приятел. — Замълча и поклати глава. — Бих предпочел да си стиснем ръцете, в памет на моите предци, които бяха твои приятели и покровители преди толкова време. Щом бурята отмине и хората ми отпочинат, ще се махнем и ще се опитаме да прогоним Тъмните братя.
— Не, вече е късно за това — отвърна Волфгар. — Белята е станала. — Примижа и отново погледна Асаяга. — Такъв дребосък като тебе бездруго едва ли ще иска да яде много. Хайде, кучи синове такива, доведете си хората.
Глава 11
Отдих
Утрото беше студено.
Денис Хартрафт се облегна на стената на укреплението на Волфгар, придърпа плътно наметалото на раменете си и вдигна качулката срещу ледения вятър от запад.
Зачуди се дали изобщо ще се стопли някога. Светът като че ли бе станал вечно студен, студът се просмукваше в костите, в сърцето му. Знаеше, че е студ на ума, не на тялото — студът, който носеше вятърът, бе нищо в сравнение с онова, което бяха изпитали по време на бягството си през последните три дни. А после Денис реши — не беше и на ума. Студът беше в душата му.
Може би Волфгар ги беше събудил. Спомените, които бе по-добре да си останат мъртви…
Отдавнашно зимно утро. Застанал е на бойниците и гледа как се сипе първият сняг, цялото това чудо за едно седемгодишно дете, вихрещите се във въздуха парцали. Бардът е коленичил до него и се смее, щом той улови някоя снежинка с език или протегне ръцете си в топлите ръкавици, за да я хване, да я поднесе пред очите си и да разгледа прелестната й форма, докато тя се стапя.
Толкова ясно помнеше онзи смях, щом надникна долу към двора — момиченцето, бягащо в кръг и разперило ръце, смееше се и викаше, че е понесена от вятъра снежинка, помнеше тихия кикот на барда, думите му, че знае една тайна — че момиченцето го обича.
Години по-късно пак вали сняг, а момиченцето е порасло и ще се женят, стоят ръка за ръка на бойницата, спомнят си и двамата за барда, смеят се и се чудят дали има начин да го намерят и да го поканят той да ги съчетае.
И пак сняг, пращенето на огъня, писъци…
Наведе глава, за да потисне тази мисъл. „Никога не се връщай повече към това, никога.“
— Напомня ли ти нещо?
Денис си пое дъх, примига и маската, която носеше пред живите, се върна на лицето му. Обърна се.
Волфгар много бавно се изкачваше по стъпалата, тоягата се поклащаше тежко, старецът я стискаше с две ръце и се качваше стъпало по стъпало. Денис едва не посегна да му помогне, но бързо се отказа. Старците си имаха гордост, особено този.
Най-сетне Волфгар застана до него, дръпнал качулката над главата си, загърнат в тежките кожи. Погледна го и се усмихна криво. Устните му бяха посинели, ала Денис знаеше, че не е от студа — дъхът му излизаше хриплив, а бледите му очи бяха навлажнени.
— Не бива да излизаш в такъв студ — промълви Денис.
— Проклет да си, що за живот е това; като започне да ти дава съвет едно хлапе, което веднъж избутах от скута си, за да не ме намокрят пеленките му! — Волфгар се засмя и поклати глава. — Попитах те дали стоенето тук ти напомни нещо. Изглеждаше потънал в мисли.
— Просто чакам Грегъри и Тинува да се върнат.
— Някои неща никога не се променят у човек — момчето, което все така е в теб. Още когато беше на седем, често заставаше така, изгърбил рамене, стиснал ръце пред себе си и все гледаш. Напомни ми за един снежен ден. Двамата гледахме първия сняг и ти казах, че Гвенинт те обича. Как ти светнаха очите, макар че беше гордо момче и за нищо на света нямаше да признаеш, че момичетата вече те интересуват.
Денис извърна глава.
— Чух какво е станало с нея, с баща ти и дядо ти.
Денис усети ръката му на рамото си. Искаше му се да я махне, но не можеше.
— Сърцето ми беше с тебе, момче. Плаках за теб. Старият ти дядо все искаше да умре в някоя проклета хубава битка, е, той така и не можа да наследи управлението, но чух, че е умрял с меч в ръката. Но виж, за тебе плаках.
Замълча, без да спомене и за нейната смърт. Денис затвори очи… Молбите му, умоляванията да не си отива, ръцете, мъчещи се да спрат кръвта, желанието някак да върне душата й в тялото и онази усмивка, огряла лицето и, докато гаснеше, все едно че се мъчеше да утеши малко момченце, което не разбира, че ще стане накрая… но не стана.