— Беше преди девет години — промълви Денис, впрегнал всичко у себе си, за да не затрепери гласът му.
— За някои неща времето не значи нищо. За елф като Тинува девет години са само един миг. Споменът за нечия загуба може да остане вечно. Знам, често пея за това. — Волфгар се окашля и се изхрачи, пусна рамото му и отри устата си.
Денис го погледна.
— Остави. Отдавна беше. Никоя песен, дори твоите, не може да ги върне, освен в спомена. А предпочитам тези спомени да са погребани.
Волфгар кимна.
— Очите ми почти угаснаха, млади ми Хартрафт. Не видях Юрген с тебе.
Денис въздъхна.
— Мъртъв е. Убиха го. Преди седмица.
— Ах. — Волфгар отново се изплю. — Знаеше да хвърля зара тоя мъж. — Гласът му затрепери. — Остана ли някой от старите дни?
— Войната ги отне всички. — Тонът му ясно показваше, че не желае да говори повече.
Мълчаха дълго, загледани в сипещите се едри снежинки.
Денис отново погледна към дългата къща, където спяха хората му. Голямата зала на Волфгар бе в грубата голяма дървена постройка и бе дълга трийсет разтега. От другата страна на двора бяха конюшнята и няколко работилници, а в дъното — пристроената кухня, свързана с дългата къща с каменен коридор, та ако започне пожар, да не унищожи целия дом. Укрепление, типично за границата, достатъчно да удържи срещу банда разбойници, но срещу войска като тази на Боваи щеше да падне за часове.
Но беше спасението за Денис и мъжете с него.
Щом ги пуснаха вътре, мъжете напалиха огньове из цялата къща, за да я затоплят, след което налягаха за тежък сън. Денис също беше успял да подремне, преди да го събуди Тинува и да предложи да се пратят съгледвачи, за да се уверят, че преследвачите им са се отказали от гонитбата и не се опитват да възстановят моста и да прехвърлят отряд. Тъй че малко след полунощ Тинува и Грегъри бяха поели обратно. Денис не можа да заспи повече и реши да постои на пост, докато се върнат.
— Всички спят там, хъркат и пърдят — изсумтя Волфгар. — Богове, колко осмърдяха! Сто мъже, натъпкани там, и дузина ранени в налбантницата. Какво, в името на карантиите на Кахули, да правя с тях?
— Изриташ ли ни сега, не мисля, че хората ми ще го приемат.
— Оня цурански водач, Аза-гъза ли?
— Асаяга.
— Както ще да се казва кучият му син. Как, в името на кръвта на Асталон, изобщо се събрахте с тях?
Денис му разказа накратко историята и Волфгар кимна разсъдливо.
— Хитър ход. Кога смяташ да го убиеш?
— Като свърши всичко.
— Кога ще е това?
— Още не знам — отвърна Денис. — Отначало мислех, че ще продължи най-много ден. Сега просто не знам.
— Можеш ли да му вярваш, че няма да те намушка в гърба?
— Да вярвам на цуранин? — възкликна Денис.
Не си беше задавал въпроса толкова пряко, откакто бе започнало всичко това. Чак сега си даде сметка, че общо взето бе разсъждавал минута за минута, винаги беше гледал нащрек за първия измамен ход, не се беше замислял сериозно, че това положение може да продължи седмици или дори месеци.
— Мисля, че по свой начин са доблестни — най-сетне промълви Денис. — Не изтезават пленници, убиват тежко ранените си толкова чисто, колкото и ние.
— Това говори добре за тях.
— Сега той има повече нужда от мен, отколкото аз от него.
— Защо?
— Аз знам пътя обратно, а той — не.
— Нима? Нали сте срязали моста. Знаеш ли пътя?
Денис го погледна. В същия миг върховете се окъпаха от първия светлик на утрото. Щом ги погледна, светлината се замъгли и омекна. Понесените от вятъра облаци затулиха малкото сини късчета от небето на изток. Вихрушката се усили.
— Както казах вчера, идва силна буря — заяви Волфгар. — С малко късмет, ще затвори и последния проход. Е, отговори на въпроса ми, Хартрафт. Знаеш ли пътя?
Денис поклати глава. Никога не бе стъпвал толкова далече на север.
— Значи не знаеш нищо повече от цуранина. Но все още не си отговорил на въпроса ми, момче.
— Бях момче преди двайсет години, Волфгар — рязко отвърна Денис.
Волфгар отметна глава и се изсмя хрипливо.
— На моите години всеки, който не забравя да си затвори копчелъка, след като се изпикае, е момче. Хайде отговори ми: можеш ли да разчиташ, че няма да намушкат теб и хората ти в гърба?
— Да, по дяволите — сопна се Денис. — Те, изглежда, имат един такъв… кодекс. Как се правят дуели. Когато му дойде времето, първо ще ме предизвика, другите ще се отдръпнат и ще се бием. Предполагам, че щом свършим, ще почне голямото клане.