— Можеш ли да го свалиш?
— В честен бой?
— Като този, дето ми описа. Не из горите, не нощем, а съзнателно, на открито, един срещу друг, с мечовете.
Денис се поколеба.
— Не си сигурен, а?
Денис поклати глава.
— Наблюдавал съм го. Бърз е като котка — посече два таласъма за едно мигване на окото, главата на първия още не беше паднала на земята, а червата на втория вече се изсипваха. Най-бързият е от всички, които съм виждал. — Денис замълча. — Дори Юрген в разцвета на силите си щеше много да се затрудни с него.
— Това говори нещо — отвърна Волфгар. — Неведнъж съм залагал на стария кучи син и неведнъж съм печелил. Това пиянски свади, почетни дуели — излизаше без драскотина.
— Но накрая не излезе — каза Денис, зареял поглед в далечината.
— Какво ще правиш? — настоя Волфгар.
— Ще се бия с него, като му дойде времето.
— Голяма гледка ще е — изсумтя Волфгар. — Кажи ми, искаш ли да го надвиеш?
— Що за въпрос ми задаваш, по дяволите?
— Някои хора, след като загубят твърде много, започват да се чувстват обречени. Не го съзнават, но боговете на мъртвите вече са ги пипнали. Толкова много са погълнати от спомените си за онези, които са преминали в отвъдното, че в сърцевината си искат също да преминат, и така несъзнателно излизат на пътя за отвъд. Денис, чувстваш ли се обречен?
Денис поклати глава.
— Това е лудост.
Волфгар се засмя.
— Целият свят е луд напоследък. Няма и на петдесет мили оттук Кралството и цураните се бият боговете само знаят заради какво, а съм почти сигурен, че ако проклетите кралски особи вземат, че седнат и изпият едно буре, всичко ще се нареди. На петдесет мили на север оттук моределите се колят едни други за забавление, а ти ми седиш тука и ми говориш за лудост. Денис, не отговори на въпроса ми: искаш ли да победиш?
— Разбира се, че искам да победя. Да живея. Хората ми — ако падна, това ще унищожи шанса им. Длъжен съм да ги върна. От началото на войната съм направил петдесет похода и винаги се връщаме.
— Ние. А ти, ти винаги ли се връщаш? Колко от тебе остава с всеки от тези походи?
— Говориш с гатанки, Волфгар.
— Аз съм бард. Това е част от занаята. Допада ли ти този Асага?
— Асаяга.
— Допада ли ти?
Денис го погледна изненадано.
— Въпросът ти е шантав. — И веднага съжали за казаното.
Волфгар обаче се засмя.
— Знам, че ги уважавате като войници. Чух някои от мъжете ти да го споменават снощи. Макар и неохотно, признаваха воинските умения на цураните.
— Бива ги. Поне в открит бой са добри. Изненадаш ли ги сред дърветата, винаги ги надвиваш, но при статичен бой, пехота срещу пехота, плащаш ужасна цена. Смятам, че ако не бяха те, щяха да ни унищожат. В целия ми отряд не бяха останали и петдесет стрели, хората ми бяха съсипани от студа и умората.
— Смея да твърдя, че в момента цураните говорят същото за вас. Знаят, че до един са щели да загинат още при форта на Брендан, ако не сте се били намесили вие. Знаят, че сте много добри в гората, уважават това и изпитват дълбок вътрешен страх. Тъй че имаме две страни, които се уважават и в същото време се боят една от друга. — Волфгар се закашля и след като си пое дъх, се засмя. — По дяволите, колко обичат да си правят такива шеги боговете. Виждал съм такива бракове — третият ми беше почти същата работа като вашето сега. Лепнали сте се едни за други.
Денис кимна.
— Стига да мога да опазя мира.
— Ще стане. Оня там Аса Гага или както там му беше името, можеше да се случи и по-лош. Проклятие, по-добре враг, комуто вярваш, отколкото приятел, в когото се съмняваш. Гледайте да си поудължите примирието. Но проклет да съм, ако не можете, решете спора си другаде — не ми се ще хубавата ми къща да стане кланица. — Замълча и изгледа Денис с лукава усмивка. — Макар че ако струпам труповете ви пред портата, това може да прогони Тъмните братя, когато дойдат.
Денис понечи да отговори, но Волфгар вдигна ръка да го спре.
— Може да съм бард изменник, с цена за главата ми, но уважавам старите спомени, Денис Хартрафт.
Денис помълча дълго. Най-сетне вдигна глава и попита:
— А твоята история? По дяволите, нищо не съм чувал за теб, откакто връчиха на дядо ми кралския декрет за главата ти. Бях още хлапе.
Волфгар се разсмя.
— Двайсет години. Докарах си го заради едно куплетче за гнойните циреи на кралския задник.
— Е, нямаше да се стигне до това, ако не беше скочил от прозореца на кралската любовница — отвърна Денис. — Принц Родрик, кралят ни сега, е луд, както знаеш. Поне така разправят. Онази жена е била фаворитката му. От всички жени, с които да си утолиш похотта, точно с нея ли?