— Предпочитам да мисля, че неприятностите ми почнаха заради изкуство, а не от похот.
— Помня деня, в който дойде кралският ескадрон. Разлютени бяха като оси. Мислеха, че си решил да се скриеш у нас.
— Не нося неприятности на приятели.
— Дядо ми така се разсмя, като чу историята, че се закле, че ще се бие със самия принц, ако дойде.
— Както казах, не нося неприятности на приятели.
— Та какво стана после?
— Реших, че ще е разумно скъпоценното ми тяло да се поизпари. Отвращавам се от разните там връзвания, влачене и пердах, а най-много от съдиите — ако може да си ги позволи човек, — дето трябва да им изтърпиш тъпотиите, преди да стигнат до наказанията. Проклети пиявици — ще ти изцедят и последния петак от кесията с таксите си, и накрая все едно умираш. Да работя не можех. Оня похотлив син на дрислив хлопатарник, дето се нарича „крал“, имаше агенти навсякъде. И ей ме мене — жертва на славата си, не мога да работя и всичко заради едно хубаво курве и цирея на кралския задник, за който ми каза.
Денис се разсмя.
— Сам си го докара. Можеше да го изтърпи, свалката на любовницата му де. На другия ден я изхвърли от палата. Да признае истината — че си му сложил рога — щеше да е срамно. Е, щяха да те търсят убийци известно време, но накрая всичко щеше да се забрави. Но да съчиниш оная песен за слабостите на принца в кревата и за циреите на задника му, това нямаше как да го понесе.
Волфгар се изкикоти.
— Ама стихчетата си ги биваше.
— Още ги пеят — отвърна усмихнато Денис. — Макар и далече от кралския палат в Риланон.
— Та, след този малък провал, реших, че е време да отида някъде, където кралските декрети няма да ме намерят. Опитах да взема кораб за южните земи, но пристанищата гъмжаха от агенти и издайници, дето за няколко сребърника ще те продадат, тъй че тръгнах на север. Тогава срещнах скъпата ми Роксана, на път, недалече оттук. — Старецът се усмихна тъжно. — Взе ми сърцето още щом я видях. Беше баячка, направо магьосница с картите, гадаенето по вътрешности и кокалчета. Пътуваше с една весела банда скитници и крадци и в компанията им естествено имаше място за един менестрел.
— Каза, че ще ме обеси, ако не остана с нея, тъй че останах, какво ще правя. — Той въздъхна. — Ех, имаше време в грешната ми младост, когато си въобразявах, че никога няма да ми стига само една хубава жена, но на ония години това, че я намерих, беше благодат. Тъй че прескочихме двамата огънчето, дето се вика, и скоро след това тя ми каза, с усмивка, нали, че трябва да спрем някъде да си отгледаме децата.
Отново се усмихна тъжно, кашлицата го задави и той избърса слюнката от брадичката си.
— Роксана я знаеше тази долина. Бяха я намерили преди години. Беше едно от тайните им скривалища и тя ме доведе тук. Настанихме се, после дойдоха двете ни дъщери и заживяхме тук. Свободно, бих добавил. От всякакви кралски декрети и алчни бирници. Без глупавите войни, дето ги водят кралете само за да гледат как се колят хората им, докато те се крият в дворците си.
— Дъщери ли?
Волфгар се усмихна.
— Хубавици са.
— Къде са?
Старецът се разсмя.
— При сто гладни вълка пред портата ми снощи, мислиш ли, че щях да покажа най-скъпите си съкровища? Пратих ги да се скрият из горите, докато нещата се успокоят. Върнаха се с другата жена и децата, след като налягахте, и спаха в слугинските стаи. Когато момчето дойде да ни съобщи за идването ви, знаех, че няма да издържим срещу сто тежковъоръжени войници, и очаквах най-лошото. Имаме две по-малки укрепления в горите, ако ни сполети беда. Това място нарочно е направено тук на открито. За стръв един вид.
— Защо не сте се скрили всички в гората?
— Ти би ли го направил? Твърде много знаци има, че сме тук. Някой трябваше да остане и да ви подведе, че сте ни избили всички.
Денис кимна.
— Къде са мъжете? Не видях и десет души, годни да носят оръжие. Всички останали са старчоци като тебе.
— Мъжете ли? — Волфгар поклати глава. — Хората на Роксана са скитници. Ако изпаднат в беда, с някой кралски декрет за главите им, идват тука да се скрият за година-две, и пак тръгват. Една година може да имаме трийсетина души тука, другата може да са сто. Повечето ни артисти печелят добре с армията на запад. На момчетата им блясват очите, като видят някоя хубава жена да танцува и чуят песните на талантливия бард. Жонгльорите и акробатите също взимат по някой петак.
— Бас държа, че и по някоя кесия изчезва из тълпата — подхвърли Денис, но Волфгар само сви рамене.
— Но и когато повечето артисти ги няма, все се задържат по двайсетина мъже — работата е много за жените и децата. — Лицето му помръкна. — Преди два месеца двайсетина мъже с жените си отидоха на пазар. Кожи за сол, сечива, дрънкулки за децата.