— И не се върнаха.
Волфгар кимна.
— Сигурно ги е сполетяло същото като нас. Не знам какво се гласи, но много Тъмни братя са се раздвижили оттатък моста.
— Сетих се, че ще да е нещо такова. Не че ме е грижа много за хората на Роксана. Сган крадливи негодници, но ожениш ли се в рода им, не са лоши. След като всички тях ги няма, май аз съм им главатарят вече. — Погледна към къщата. — Имаме да се грижим за двайсетина деца. Колкото до жените, дето си загубиха мъжете, бяха в траур. Но са практични и при стотината ваши мъже, от които могат да си изберат, ще им мине бързо.
— А Тъмното братство? — попита Денис.
— Ония кучи синове? Това тук е ничия земя. Преди да почне войната, граничните блата стигаха само до Широка река. Моределите рядко стигат по-далече от двайсетина мили на север оттук.
— Спогаждате се с тях, тъй ли?
— Те изобщо не знаеха за това място. — Старецът замълча и го изгледа ядосано. — Поне до вчера. Стояхме настрана един от друг. Но всичко това май ще се промени. А и да знаеш, това май не е единственото човешко поселение на север от кралския закон. Чувал съм приказки… е, някои сигурно са доста преувеличени. Изгубени градове, храмове на древни богове. Подозирам, че повечето са измишльотини, колкото да се пробутат карти на съкровища на алчни иманяри. Но има и слухове с проблясъци на истина в тях. Тъмните братя не стъпват от другата страна на планините и сигурно не е без причина. Нещо ги държи настрана. Но предпочитам да не знам какво е, вместо да се катеря по заледените им върхове, за да го разбера.
— До вчера нито един Тъмен брат не беше стъпвал до оня подстъп към долината — продължи той унило. — Не знам колко неприятности ще ни донесе това. Зависи от това колко държат да ви спипат. Може да не ви закачат цялата зима, или само няколко часа още, просто не знам.
Поривът на вятъра замете снега към лицата им и ги принуди да се обърнат към дългата къща.
Мъжете се бяха разбудили, неколцина бяха излезли на двора да се облекчат, от кухнята се виеше дим, понесъл миризмата на печено месо.
— Колко ще стоите тук? — измърмори намръщено Волфгар.
— Зависи. От Тъмното братство, от времето. Не знам.
— Тази буря ако се задържи, доста време ще стоите. Проклятие. Сто усти за хранене. Не го предвиждах това.
— Сами можем да се погрижим за себе си. Ще пратя ловни дружини, преди бурята да удари здраво. Видях много дири от дивеч — долината изглежда богата.
— Най-доброто проклето място на света в момента. Поне така изглеждаше до вчера.
Сержант Бари излезе от дългата постройка с десетина мъже с метнати през рамо лъкове и няколко тукашни момчета за водачи и ги поведе през портата и към гората.
Докато Денис гледаше след тях, в главата му просветна друг спомен: за дни като този, как тръгва с баща си на лов и пресният сняг им помага да хванат дирите. Баща му не обичаше да тръгва на лов с фанфари и барабани, за да не се плаши дивечът. Предпочиташе самотата, а и възможността да научи сина си как да се оправя в леса. Ако времето беше тихо, се задържаха навън по два-три дни, удряха дивеч, колкото да се нахранят, но не повече — много често проследяваха някой елен само заради удоволствието и после го оставяха на мира.
Погледна към пътеката. Лекият сняг бе поотслабнал и на четвърт миля зърна Грегъри и Тинува — яздеха бавно към твърдината.
— Добре. Отказали са се от гонитбата при каньона.
Волфгар кимна, закашля се и се изплю от стената.
— Онзи елф. Тинува ли се казваше?
— Да. Защо?
— Чувал съм разни приказки за него.
— Какви?
Волфгар се усмихна вещо.
— Помниш ли старата поговорка: „Не клюкарствай за елфи, защото имат дълги уши и всичко чуват“?
Денис кимна.
— Не е добро, това е всичко.
— Кажи ми.
— Вярваш ли му?
— Да.
— Значи ще ти го каже, ако е важно да го знаеш.
Денис сякаш не остана доволен от отговора.
— Обкръжен си от смърт, Хартрафт. Но то пък цялата ти фамилия беше така.
Старецът закашля и отново се изплю. Придърпа плътно коженото си наметало и бавно закуцука към стълбите. Денис остана сам с мислите си.
Асаяга се отпусна в стола си, оригна се и се потупа доволно по корема.
Никога не бе обръщал особено внимание на яденето като някои други, най-вече хилавите господарчета, дето с часове ще обсъждат достойнствата на тази или онази реколта вино или ще платят сто геми, даже и хиляда за роб, който може да направи уникален сос. Храната беше, за да сложи край на глада и да ти даде сила, та да можеш да продължиш да живееш.
Това ядене обаче щеше да остане завинаги в паметта му. Защото нямаше спор, че бе най-обилното и разнообразното от всичко, което бе ял, откакто дойде на този забравен от боговете свят.