Тишината се задържа още няколко дълги мига. Алвин Бари, който все още седеше до Тасему, стана, вдигна бокала си към Роксана и го пресуши. Остави го на масата и започна да се смее, тихо отначало, клатеше глава и смехът се усилваше. Тасему повтори жеста му, стана и той, двамата се смееха, тупаха се по гърбовете и сочеха ту Роксана, ту стъписаните мъже при бурето. За няколко секунди цялата зала гръмна от смехове.
Роксана ги изгледа презрително, махна с ръка, опря арбалета на пода, зареди го с нова стрела и го пъхна под стола. Тоя жест още повече усили смеховете и накрая, малко ядосана, тя напусна пира.
— Е, това е моята кръв! — ревна Волфгар. — Такива жени мога да правя аз. Кълна се в боговете, още го мога, да. Само да си намеря някоя пачавра, толкова сляпа, че да ми бутне!
Думите му предизвикаха нови наздравици и смях, а щом Асаяга преведе хвалбата на войника до себе си, но високо, та да се чуе до другия край на трапезата, цураните също се разсмяха. Няколкото жени в залата също се смееха, клатеха глави и вдигаха ръце, уж от ужас.
Волфгар стана, успя с пъшкане да се покачи на масата и изрита едно от платата с месо. Вдигна високо бокала си, пресуши го до капка, хвърли го и закрачи по масата, съпроводен от вдигнати чаши и мъжки викове. Няколко войници на Кралството подхванаха мръсна песничка за ковача, дето имал пет дъщери и какво сполетяло нощните им гости, когато ги повлякъл и видели нажежения ръжен и наковалнята. Цураните също запяха. Бяха разбрали някак хвалбата на стареца и Асаяга се изненада, че песента, която подхванаха, беше почти в същия дух.
Накрая Волфгар вдигна ръце всички да замълчат и залата затихна. Годините сякаш изведнъж се смъкнаха от раменете му. Денис го гледаше с възхита — знаеше, че пред тях стои един от най-дивните кралски певци, нищо, че беше престъпник, лъжец и крадец.
Отначало тихо, но много ясно, старецът подхвана една много стара песен:
Денис се отпусна и погледна за миг към Асаяга, който слушаше заинтригуван старата песен за войника, дето знае, че го пращат срещу Тъмните братя и че е обречен. Затвори очи и си спомни как за първи път беше чул тази песен. Седеше до баща си и смълчан слушаше Волфгар, а сълзите се стичаха по бузите му. Песента беше за дълг, за доблест, за саможертва, и той се замисли над избора на стария бард. Защото ако в Кралството имаше мъже, обречени да ги сполети съдбата на героя в тази песен, то те бяха в тази зала.
Асаяга погледна Денис и разбра, че песента има някакъв смисъл за него. Слушаше разказа в нея, без да обръща внимание на странния ритъм и тонове. Разказът бе героичен, за мъж, поставил честта над здравия разум. Асаяга беше раздвоен, тъй като, от една страна, това си беше съвсем цуранско отношение, ала от друга, никой цуранин нямаше да повдигне въпроса за поражението и да го обсъжда, дори със самия себе си. Да умреш за чест беше велико.
— Твърде много се задържах в този свят — измърмори той тихо, щом Волфгар свърши песента, изпратен с гръмки овации. Видя, че някои от хората му я бяха превели на други и в очите на не един войник от двете страни блестяха сълзи.
„Да, покъртителна история“, помисли си.
Излезе в хапливия студ навън и отиде при отходния ров, който бе заповядал да се изкопае предния ден. След първия си сън мъжете бяха свършили работата си на двора, на открито, щом разбраха, че в къщата няма нужници, но той веднага се погрижи да се сложи край на това. Никой воин с полеви опит нямаше да позволи хората му да зацапат лагера си. Болестите идваха бързо след мръсотията — нещо, което варварите, изглежда, не знаеха. Стигна до изкопа и почна да се облекчава.
— Щастливи са вътре.
Сепнат, Асаяга видя до себе си Денис — той също бе излязъл да се облекчи. Щом свършиха, двамата постояха мълчаливо за миг, вятърът вихреше снега около тях. Фенерите, окачени под стряхата на къщата, се поклащаха и мятаха тъмни сенки, едва видими зад тежката снежна пелена.
— Доста ще се позадържим тука — каза Денис. — Единственият изход е през високите проходи, а те на заранта ще са затрупани.
— Това задържа нас, но и Тъмните братя.
— Да. Гонитбата свърши.
— Поне засега. Съмнявам се, че ще се откажат. Уязвихме ги. Ако беше обратното, Хартрафт, ако те бяха заклещени тук…
— Не. Ако аз и хората ми бяхме заклещени тук, а ти — от другата страна на планината, какво щеше да направиш?
— Да ви чакам.
— Разбирам.
Замълчаха.
— Корав мъж си. Корав противник си, Хартрафт. Такъв ли беше и преди войната?