— Не е твоя работа. Сега мисля за това, което ни предстои.
— Дългът ни да се бием, нали?
— Гонитбата свърши, както казах. Разбрахме се за мир, докато се спасим. Вече сме спасени, поне засега.
Асаяга се обърна и пристъпи съвсем близо до него. Погледна го в очите.
— Какво искаш? Като съмне, да изведем хората си оттук, да ги строим, да извадим мечовете и да започнем клането ли?
В този момент откъм къщата се чу нов смях, последва песен.
— И двамата знаем, че онова там не е истинско — отвърна Денис и махна с ръка към къщата. — Засега сме извън своя свят, но рано или късно реалността ще се стовари върху нас с гръм и трясък. На по-малко от сто мили оттук, в същата тази нощ, кралските и цуранските войници седят в лагерите си, изчакват да мине бурята и ще започнат да се избиват, войната ще продължи. Нещо по-различно ли сме от тях. Какво ни извинява?
— Можем да се избием до последния човек утре заранта, но това няма да промени ставащото там. Аз съм човек на честта, Хартрафт, но ако те убия, това с нищо няма да промени войната. Двамата все едно, че сме мъртви и ни няма в нея. Кажи ми: честта ли, чувството за дълг, или мъстта те тласка сега?
Денис не отвърна.
— Значи на разсъмване? Щом е така, май трябва да вляза вътре и да кажа на мъжете си да спрат да пият и да се подготвят. Ти би трябвало да направиш същото.
Каза го рязко, мъчейки се да овладее гнева си, и отстъпи. Поклони се сдържано и понечи да се обърне.
— Чакай.
— Защо?
— Просто почакай малко — каза Денис с натежал и някак отчужден глас. — Все някога трябва да дойде денят, знаем го и двамата. Щом се върнем на фронта, вашия или нашия, ще е неизбежно.
— Защо не сега?
— Не ме притискай, цуранино: ледът, по който стъпваме, е тънък.
— Продължи тогава. Кажи каквото искаше да кажеш.
— Все още ще имаме нужда едни от други, щом проходите се отворят. Тъмните братя ще ни чакат, може дори да са довели подкрепления. Шансът да оцелеем е по-голям, ако действаме заедно.
— Това ли е истинската причина?
— Ледът е тънък, както казах. Не ме притискай.
Асаяга кимна.
— Значи примирие, докато се върнем на фронта — заяви колебливо Денис. — Всеки си командва хората и пазим мира помежду ни. Ако някой наруши този мир, двамата сядаме да съдим заедно.
— С Волфгар.
— Защо?
— Мисля, че е най-безпристрастният сред нас.
— Прав си — отвърна замислено Денис. — Той също ще съди. Делим провизии, места за спане и работата.
— Разбира се.
Асаяга погледна към къщата.
— А дъщеря му, Алиса? С нея какво?
— Не разбирам за какво говориш! — отсече Денис.
— Добре тогава.
Денис се поколеба, след което протегна ръка. Асаяга я стисна. Никой от двамата не забеляза кой се бе спотаил на прага на конюшнята и ги слушаше.
Глава 12
Кръвни дългове
Ножът беше остър.
Върхът се вряза в кожата му без усилие и капката кръв бликна. Той погледа как малката пурпурна перла се изду върху кожата му и обърна ръката си, за да може да капне на земята. Тя се пръсна и оцапа ледената белота до краката му. Щом свърши дневния ритуал, Боваи прибра оръжието в канията.
Лявата му ръка беше нашарена от лакътя до китката от десетки хиляди такива убождания.
„Скоро — помисли той. — Скоро ще приключа с това ритуално самоизтезание. Скоро най-сетне петното върху честта на фамилията и клана ми ще бъде заличено“.
В нощта, в която се беше уверил, че Тинува е преминал на страната на еледел, се закле да капе от своята кръв за отплата, ден след ден, докато не пролее кръвта на предателя.
Защото Тинува, предателят, бе негов роден брат.
Отпусна ръката си, облегна се на дървото и погледна надолу към крепостта, бранеща речния брод. Бяха спрели тук на стан от близо два дни и две нощи, над триста негови братя, останалите човеци и таласъми, натъпкани в укреплението и чакащи времето да се промени и съгледвачите му да донесат, че северните проходи към долината са достатъчно чисти, за да може ордата му да нахлуе. За миг вихрушката стихна и той успя да зърне връщащите се от гората хора, подкарали натоварена с дърва кола. Потърка разсеяно нашарената си от белези ръка и затвори очи. Имаше време, толкова отдавна, че едва си го спомняше; когато Тинува беше любимият му брат, а Морваи, и мнозина говореха, че един ден именно той ще стане Върховен главатар на клана на Гарвана. Някои дори шепнеха, че може би той ще е този, който ще обедини всички кланове в свещената война, за да свърши изгнанието им в северния мраз и да се изтласка напастта на човеците и предателите еледел до морето.
Как помнеше онези дни, когато двамата излизаха в гората да половуват, да поговорят, да помечтаят: двама братя, все още в своята младост, обмислят всичко, което може да се случи…