И в този момент за Боваи стана ясно, че трябва да остане настрана и да си мълчи. Престори се на зарадван от щастието на брат си и не каза нищо, когато баща му изпрати посланици до клана на Язовеца с предложение за мир и да договорят цената на невястата.
Боваи прие това от обич към брат си, въпреки че мъка пареше сърцето му. Това, което го изгаряше още повече, бе, че Морваи беше толкова завладян от чаровете на Анлеа, че така и не разбираше болката, която причиняваше на брат си. Ето защо Боваи се стараеше да извръща очи в друга посока, щом Анлеа минеше покрай него, гледаше настрани, когато се хранеше с тях на масата, мъчеше се да не забелязва мириса на косата й, искриците в тъмните й очи, властната сила на гласа й.
Все по-рядко и по-рядко излизаше Морваи на лов с брат си и между двамата започна да се трупа напрежение. Минаваха по цели дни, в които много рядко си проговаряха, и Боваи се мъчеше да повярва, че това е защото Морваи е започнал ухажването си: серия от ритуали, които можеше да отнемат години, преди двамата с Анлеа най-после да могат да се съберат. Боваи се боеше, че брат му го подозира в копнежи, и така отчуждението стана взаимно. По-късно Боваи разбра, че странното отдръпване на Морваи няма нищо общо с годежа му с Анлеа или с притесненията му от брат му: по-скоро бе първата тръпка на онова проклето привличане от Елвандар — онова, което еледел наричаха Завръщането.
Дните минаваха в години, а Боваи живееше със своята болка и копнеж. После един ден Гадуин обяви годежа на Морваи и Анлеа и решението да бъдат съчетани в деня на Средилетието.
Шест дни преди Средилетие целият род на Анлеа, със слугите и най-изтъкнатите воини, пристигна за сватбените ритуали. На Боваи му се стори странно, че е обкръжен от воини на клана на Язовеца, след като познаваше не един от тях от стари битки. Сред тях имаше един воин, чиято осанка внушаваше мрачна и сурова сила, казваше се Кавала. Докато другите в клана му изглеждаха доволни от брака и изковаването на връзка между двата клана, Боваи забеляза, че този воин гледа брат му с омраза. Защото ако някой воин в клана на Язовеца можеше някой ден да заеме мястото на Вергал като главатар, това беше Кавала. Ала той виждаше бъдещето толкова ясно, колкото ловец вижда сръндак на поляна. Осъществеше ли се този брак, един ден трябваше да прегъне коляно пред Морваи и да му се закълне във вярност.
В добавка към това преди години, в една от многобройните схватки между Язовеца и Гарвана, Морваи беше убил брата на Кавала.
Приемът на воините от клана на Язовеца и семейството на Анлеа отначало тръгна хладно, но към края на вечерта се вдигнаха наздравици от двете страни, обявиха края на взаимната вражда и Гадуин и Вергал щедро започнаха да плащат кръвните дългове за бащи, братя и синове на воините, убити в стари битки, онези, за които все още не бе отмъстено. Кавала беше стиснал устни, ала все пак изрече ритуалните слова, щом Морваи му поднесе изкусно изработения лък от тисово дърво и кост като отплата за това, че убил брат му. С нищо не показа, че е простил, но спази формалностите. Така се сложи край на кръвната вражда.
В един момент Боваи видя, че Морваи е останал сам, и се приближи до него.
Морваи го изгледа сурово.
— Ако си дошъл да ми кажеш, че я обичаш, знам го.
Стъписан, Боваи не можа да отвърне нищо.
Морваи сложи ръка на рамото на брат си и заговори тихо:
— Ти постъпи достойно. Но сърцето иска каквото иска. Никога не забравяй това, каквото и да се случи.
Боваи не можеше да отвори уста. А после Морваи се обърна, усмихна се широко, протегна ръка на бащата на невястата си и двамата си стиснаха здраво ръце и пиха от един бокал.
Боваи погледна Анлеа, която седеше на празничната трапеза, и като я видя как е засияла от обич към Морваи, сърцето му щеше да се пръсне — знаеше, че никога няма да го погледне така.
По време на церемонията стоя до брат си, с изпълнено с болка сърце в началото, но когато видя как брат му я целуна, прогони болката от ума си и с воля вледени сърцето си. Никога повече нямаше да се влюби, щом любовта означаваше такава болка.
И още нещо забеляза на онази церемония: как тя поглеждаше Кавала. С топла, приятелска усмивка, но начинът, по който Кавала й отвръщаше, му подсказа, че мрачният воин има още една причина да мрази Морваи. Видя сякаш отражение на собствения си копнеж в изражението на Кавала, съвсем за кратко, само за миг; но все пак го видя.
Когато церемониите най-сетне свършиха, Боваи избяга от пиршеството от страх, че стомахът му ще се разбунтува и че ще повърне. Гордостта му го тласна извън стана. Взе си лък и каза на един от постовете, че отива на лов.