— Убий Тинува. Но ще трябва да се оправиш и с проблемите долу — каза Голун и кимна към речния форт.
— Какво има пак?
— Поредният бой между хора и таласъми. По двама мъртви от двете страни.
Боваи въздъхна.
Настаняването им заедно, докато мине бурята, се беше оказало кошмар. Над портата вече бяха набучени няколко глави, за да се поддържа редът.
Преди два дни бяха изгубили в гонитбата и плячката им се беше измъкнала. Няколко от човеците в отряда му бяха чували слухове за тази долина, а един твърдеше, че знаел проход, на север от планините, който можел да ги отведе в долината откъм другата й страна. Пътят бил през блата поне трийсет мили, след като се заобиколи лесът на Едер, но докато не стихнеше бурята и не дойдеше затоплянето, което често идваше посред зима, преходът щеше да е невъзможен.
Знаеше, че трябва да направи три неща. Първото беше да запази отряда си от разпадане. Беше им обещал да ги върне живи и здрави в родните земи преди зимата. Ако не беше отклонението с гонитбата, щяха да са минали последния проход преди снежните бури. След като се бе провалил в това, сега трябваше да успее в другите две. За да удовлетвори човеците и таласъмите, Мародерите на Хартрафт трябваше да бъдат унищожени. Славата от такъв подвиг щеше да укроти гнева на бойците му и те щяха да се върнат по домовете си с хвалби каква победа са постигнали. И най-накрая смъртта на Тинува щеше да реши един спор, проточил се от столетия. Знаеше, че няма да му донесе голямо удоволствие и че Анлеа няма и с ей толкова да го заобича, след като предателят загине, но той щеше да очисти гнойта от сърцето си, а лятото щеше да го постави в положение да оспори високото място на Делекан в Съвета на клана. Можеше и да не си спечели обичта на Мурад, но един ден щеше да се радва на слава, за която някогашният му брат би могъл само да мечтае.
Върна се в крепостта и бързо сложи край на шумната свада. Скоро след това изкънтя стомана и още шест отрязани глави щръкнаха на бойниците.
Грегъри доля чай в чашата на Тинува, подаде му я и наля и на себе си. Отмести котлето от пламъците, хвърли още една цепеница в огнището и се отпусна.
Двамата седяха в изгнилите останки на огромен дънер — бяха се настанили в него след сутрешния лов. Дънерът им предлагаше естествен заслон от вятъра и снега и те се бяха отпуснали удобно.
— Не ми беше разправял досега за нея — каза Грегъри, след като приятелят му свърши дългия си разказ за своята жена, Анлеа.
Говореше тихо и се мъчеше да не издаде изненадата си от историята, която дългогодишният му приятел току-що бе разказал. Знаеше само, че Тинува някога е бил моредел, ала никога не го беше разпитвал за това, нито за причината за „Завръщането“ му при еледел. Човек не разпитваше елфи за съкровените им неща, а самият факт, че Тинува току-що му беше говорил за Анлеа, беше стъписващ и дори малко обезпокоителен.
Тинува кимна.
— Не съм имал причина досега. Беше отдавна.
— Не чак толкова отдавна, та да не те наранява споменът.
Тинува отново се смълча, загледан в пламъците. В самото начало на приятелството си с него Грегъри се беше научил да се съобразява с мълчанието на елфа. Елфите възприемаха времето по различен начин. Навярно защото животът на хората бе толкова кратък, те трябваше да запълват с нещо всеки свой миг. Един елф можеше да преживее дни, седмици дори, без една дума да обели и всъщност без изобщо да го забележи. Това бе една от причините рядко да си избират за приятели човешки същества — хората замъгляваха света с прекалено много говорене и с трескавата припряност, с която живееха.
Дървото, което Грегъри беше хвърлил в огъня, догоря и той сложи ново.
Най-сетне Тинува се размърда и промълви:
— Да, наранява. Винаги ще ме наранява. Още я обичам. — Въздъхна и болката във въздишката му жегна Грегъри право в сърцето. — А и брат си обичах.
На Грегъри му се дощя да го попита нещо, но знаеше, че не бива. Трябваше да изчака.
Мина повече от час, преди Тинува Отново да проговори.
— Така и няма да разбера дали се е омъжила доброволно за брат ми, или баща ми я е принудил. Е, всъщност е все едно.
Грегъри се сепна, но се помъчи да запази лицето си спокойно. Гледаше пламъците.
— Малко ми е трудно да разбера всичко, което ми разказа, приятелю.
Тинува се засмя тъжно.
— Нямаш представа за борбата, която кипи в душата ми, за огромното раздвоение между моредел и еледел. Нямаш представа какво беше да съм моредел. Да, има нещо тъмно в моредел… но и каква страст. Силата, с която те трови тази страст… не мога да ти я опиша. Народът на баща ми е уникална и трудна раса, ала и моредел си имат своята чест и понятие за слава.