Самият факт, че очакваше някаква похвала от Хартрафт, го накара да се ядоса на себе си. Вече правеше каквото му наредиха, оглеждаше внимателно дърветата, наблюдаваше леко полюшващите се от ветреца клони, опитваше се да улови движение, несъчетаващо се с общия ритъм на леса, вслушваше се за по-необичаен звук. Долови далечно пръхтене на кон и се обърна към Денис: той също го беше чул, но само поклати глава. Всичко това беше упражнение, разбира се, защото все още нищо не ги заплашваше в долината, но Асаяга изигра цялата игра.
— Нищо — каза той.
— Сигурен ли си?
— Защо? Това още ли е упражнение, или си накарал някой да се скрие сред дърветата и да ме убие?
Лицето на Денис потъмня.
— Много скоро всичко отново ще стане истинско между нас. Но дотогава си в безопасност с мен. Само че докато вървите с ротата ми из горите, очаквам да ми бъдеш донякъде от полза, поне малко.
— Кой държеше центъра на колоната при последното ни оттегляне, Хартрафт?
— Следващата битка може да е различна. Бой с бягане през гората. А там е важна добрата стрелба и промъкването крадешком.
Асаяга вдигна ръка да го прекъсне.
— Този спор е глупав.
Извади ножа, отиде при елена, която подритваше вяло, и коленичи до него.
Сведе глава, прошепна молитва и преряза врата на издъхващото животно. Ритането отслабна и спря.
— Глупавият звяр, който страда ненужно, обикновено ме разсейва — каза хладно Асаяга и вдигна очи към Денис.
Денис също коленичи мълчаливо и започна да корми животното.
— Защо ме научи на това? — попита Асаяга.
— На кое?
— Как да ловувам.
— Трябва ни храна, а и когато отново се срещнем с Тъмното братство, искам да разбираш тактиката ни.
— Не. Приемам го като глупост от твоя страна.
— Защо?
— Аз съм ти противник, Хартрафт. През месеца, откакто сме тук, те наблюдавам. Научи ме на умения, каквито не знаех. Това ме прави още по-опасен за тебе.
Денис избърса окървавените си ръце в снега и се засмя.
— Ти, опасен? Ще ти дам половин час да се скриеш, а после можем да се бием. Ще си умрял, преди да е изтекъл часът.
— Битката ни ще е двубой, на открито, пред хората ни.
— Защо? Това ти дава предимство. Хайде да го направим в гората.
— За да получиш предимството ти? — отвърна със смях Асаяга. — Разбрахме се за открит двубой, меч срещу меч.
— Май не си спомням да беше точно така.
— Лъжец ли ме наричаш? — изръмжа Асаяга, стана и посегна към кръста си, но мечът му беше останал в къщата, с всичко друго.
Денис поклати глава.
— Не те наричам лъжец, Асаяга. — Махна му да седне до него. — Но все пак трябва да се разберем как ще бъде този бой.
— Обетът ни е обвързващ. Ще е двубой на открито.
— О, добре — с досада отвърна Денис. — Нека да е с мечове, на открито и пред очите на всички.
Асаяга изсумтя ядосано и загледа мълчаливо ловките движения на Денис, с които кормеше животното. Най-сетне попита:
— Цял живот си живял в горите, нали?
Денис кимна мълчаливо.
Асаяга се отпусна до него на снега и се загледа към дърветата. Времето се беше запазило ясно повече от седмица и в следобедния въздух се долавяше топлина, слънчевата светлина искреше по снега, задържал се по клоните, и дърветата сякаш бяха отрупани с кошове диаманти.
— Там, където живеех, горите бяха влажна джунгла. Винаги съм ги мразил, струваха ми се толкова опасни и злокобни. Там никога не грееше слънчева светлина, промъкваха се смъртоносни змии и ловци, дебнещи за плячка.
— Тук също се промъкват ловци — каза Денис.
— Като тебе.
— Да.
Асаяга кимна.
— Така е, но е друго. Ако я нямаше войната, това място щеше да е добро. Заслонено през зимата, полята изглеждат плодородни, богат дивеч. Животът тук може да е хубав.
— Ако я нямаше войната. — Денис замълча. — Да, щеше.
— Такъв ли беше и твоят дом преди войната?
— Не ме питай за моя дом, Асаяга.
— Съжалявам. Не исках да те връщам към неприятни спомени.
Няколко минути мълчаха. Денис свърши работата си, прибра сърцето и черния дроб в изкормения труп, после избърса ножа и ръцете си със сняг.
— Беше като това място — отрони той тихо, все едно че говореше на себе си. — Долината ни беше хубава земя, лете житото стигаше до кръста и имаше повече от достатъчно за всички: дори най-бедните крепостни на баща ми се хранеха добре, имаха покрив над главите и топло огнище зиме. — Денис отри разсеяно ръце в оцапаните си панталони. — Лесът гъмжеше от дивеч. С баща ми — а когато можеше, и с дядо ми — ходехме заедно на лов, а щом се върнехме, имаше пир и идваха всички в твърдината. Пировете понякога траеха дни наред, особено Големия празник на Зимата, който празнувахме преди две седмици. Дядо имаше един стар слуга, Джокомо, който се обличаше като Дядо Зима и идваше на шейна в двора с чувал сладкиши за децата. — Усмихна се и добави: — Винаги казваше, че вълците, които теглели шейната му, били болни, та затова трябвало да заеме дядовите коне. И всяка година, нали бях дете, му вярвах. Всеки, който дойдеше на прага ни, получаваше място на трапезата и дядо настояваше, преди да започнем да ядем ние, господарите, да хапнат слугите и гостите.