— Говори като на глупав човек, ако обичаш — каза Джей Си.
— Има субкултура, съставена от технофили и други креативно настроени хора, която се развива паралелно — или може би като следствие от — движението за програмиране с отворен код. Ценят високо сътрудничеството и личния принос към различните приложения на новите технологии — обясни Тобиас.
— Запазил е всеки бадж от конференциите, които е посещавал — посочи Айви една купчинка. — И автографите върху им не са от знаменитости, а — както предполагам — от хората, на чиито лекции е присъствал. Някои ми звучат познато.
— Виждате ли гумения триъгълник на пода? — попита Джей Си. — И протритото място на килима. Често е подлагал триъгълника като клин под вратата, за да я държи да не се затваря, защото така се заключва автоматично. Обичал е офисът му да е достъпен за останалите — да спират да си приказват.
Потупах с пръст няколкото лепенки на плота на бюрото. „Подкрепете отворения код“, „Информация на една ръка разстояние“, „Думите трябва да бъдат безплатни“.
Тобиас ме накара да седна на компютъра. Не беше защитен с парола. Джей Си вдигна вежда.
Последните сайтове, който Панос бе посещавал, бяха форуми, където бе писал въодушевени, но любезни коментари в различни дискусии на тема информация и технологии.
— Бил е ентусиаст — казах, докато преглеждах имейлите му, — и доста разговорчив. Хората искрено са го харесвали. Често е ходил по конференции, посветени на различни научни теми, и въпреки че в началото е било трудно да го накараш да заговори за тях, ако успееш да го накараш да се отпусне, е бил способен да говори с часове. И е имал навик непрекъснато да се заиграва или майстори нещо. Кубчетата „Лего“ са били негова идея, нали?
Гарвас пристъпи до мен.
— Как…
— Вярвал е в онова, с което се занимавате — продължих аз, загледан в един от постовете на Панос във форум, посветен на „Линукс“. — Но не му е допадала корпоративната организация, нали?
— Също като много други, и той смяташе, че инвеститорите са досадна, но неизбежна част от работата, която обичаме — отговори Гарвас и се поколеба. — Не ни е предал, господин Лийдс, ако за това питате. Не би ни предал.
— Съгласен съм — отвърнах и се завъртях на стола. — Ако човек като този изобщо пожелае да направи такова нещо, просто би публикувал цялата информация в интернет. Намирам за доста невероятно да я продаде на някоя зла корпорация, вместо да я разпространи безплатно.
Гарвас се успокои.
— Трябва ми списък с имената на бизнес конкурентите ви — казах. — И докладът на следователя от моргата, с приложени снимки на трупа. Искам и подробности относно местожителството на Панос, семейството му и всички приятели извън този офис, за които знаете.
— Значи… сте съгласен да ни помогнете?
— Ще открия трупа, Гарвас — отговорих аз и се изправих. — Но първо ще отида да удуша работодателя ви.
7.
Заварих Йол да седи сам в столовата, заобиколен от чисти, бели маси и столове в зелено, червено и жълто. На всяка от масите бе поставен по един буркан пълен с лимони.
Помещението — празно, но украсено във весели цветове — сякаш… бе затаило дъх. Сякаш чакаше нещо. Махнах с ръка към аспектите си в знак да изчакат навън, след което влязох да се разбера с Йол насаме. Бе свалил кичозните очила; без тях почти приличаше на обикновен бизнесмен. Дали ги носеше, за да се преструва на звезда, или за да крие от хората този проницателен поглед — така уверен и хитър?
— Сви ми номер — казах аз и седнах на мястото до него. — Майсторски и напълно безсрамен номер.
Той не отговори.
— Ако се разчуе за това — продължих аз — и „ИЗ“ отиде по дяволите, ще бъда въвлечен в мазалото като един от собствениците на компанията.
Усетих се, че чакам Айви да ме поправи за ругатнята, колкото и слаба да беше. Но тя беше останала отвън.
— Можеш просто да кажеш истината — възрази Йол. — Няма да е чак толкова трудно да докажеш, че си получил дяловете си едва днес.
— Няма да стане. Аз съм готова сензация, Йол. Ексцентрична личност. Пресата няма да ме остави да се измъкна така лесно. Ако се разбере, че имам каквото и да било общо с това, никакви възражения няма да предотвратят обсъждането ми надълго и нашироко във всички таблоиди — и ти го знаеш. Даде ми дяловете, именно за да оплетеш и мен в кълчищата, копеле такова.
Йол въздъхна. Изглеждаше много по-възрастен, когато очите му се виждаха.
— Може би просто исках да се почувстваш, както аз — каза той. — Нямах и представа за фиаското с рака, когато купих компанията. Стовариха всичко на главата ми преди две седмици.