— Йол, трябва да говориш с властите. Това е прекалено голям залък както за мен, така и за теб.
— Знам. Така и ще направя. От ФБР казаха, че ще изпратят служители от Центъра за контрол и превенция на заболяванията тази вечер. Ще поставят инженерите под карантина; сигурно и мен. Още не съм казал на друг. Но, Стивън, правителството греши. Гледат на нещата от напълно грешна гледна точка. Важна тук не е болестта, а информацията.
— Трупът — кимнах аз. — Как са могли да допуснат такова нещо от „ИЗ“? Не им ли е минало през ума, че той е буквално ходещ твърд диск?
— Тялото трябва да бъде кремирано — каза Йол. — Така постановява споразумението, което е подписал. Смятали са, че никога няма да се наложи. Но дори да не беше така, информацията пак щеше да бъде трудна за намиране. Всички тук са длъжни да шифроват данните, които съхраняват в клетките си. Чувал ли си за шифъра на Върнам?
— Да — отговорих. — Система на шифроване на случаен принцип, за чието декодиране е необходим уникален ключ. Твърдят, че е неразгадаема.
— От математическа гледна точка е единственият неразгадаем вид шифър — съгласи се Йол. — Не е особено практичен за всекидневна употреба, но практичността все още не е била сред приоритетите на компанията. Политиката ѝ държи на това шифроване — преди да внедрят данните в организма си, служителите са били длъжни да я засекретят с уникален шифър. За да я разчетеш, ти е необходим този единствен по рода си ключ. А ние, за съжаление, не разполагаме с онзи, който Панос е направил.
— Ако приемем, че изобщо е спазил политиката на компанията и е шифровал данните.
Йол направи физиономия.
— Забелязал си, значи?
— Мъртвият ни приятел не е бил от типа, който внимава особено за сигурността.
— Е, да се надяваме, че го е направил — защото ако е така, хората, у които е трупът му, няма да могат да разчетат информацията. Тогава всичко ще е наред.
— Освен ако не открият ключа.
Йол бутна една дебела папка към мен.
— Именно. Накарах ги да принтират това за теб, преди да дойда.
— Какво е?
— Историята на Панос в интернет. Всичко, което е правил през последните няколко месеца — всеки изпратен имейл, всеки пост във форумите. Не успяхме да открием нищо съществено в тях, но реших, че трябва да получиш копие за всеки случай.
— Вече си приел, че ще ти помогна.
— Каза на Гарвас, че…
— Казах му, че ще открия трупа. Не съм уверен, че ще ти го върна, когато го направя.
— Няма проблем — отговори Йол, стана и извади слънчевите очила от джоба си. — Ние вече разполагаме с данните, Стивън. Просто не искаме да попаднат в грешни ръце. Нима не си съгласен?
— Подозирам, че твоите ръце са грешните ръце — отговорих. Поколебах се за секунда. — Ти ли го уби, Йол?
— Панос ли? Не. Доколкото разбирам, наистина е било злополука.
Замълчах, вгледан внимателно в лицето му. Той отвърна на погледа ми за миг, след което си сложи очилата. Дали можех да му имам доверие? Преди смятах така. Йол потупа с пръст по папката и каза:
— Ще следя Гарвас и екипът му да ти осигуряват достъп до всичко, което поискаш.
— Ако компанията беше само твоя, сигурно щях да те оставя да изгориш.
— Знам това. Но има и други, които са в опасност.
По дяволите. Прав беше. Станах.
— Имаш телефона ми — каза той. — Сигурно няма да ме пускат да излизам, но ще мога да говоря. Ти, обаче, трябва да се ометеш оттук по-бързо, преди властите да са пристигнали.
— Хубаво — отговорих и се отправих към вратата.
— Не е достатъчно да откриеш ключа за шифъра — обърна се Йол след мен. — Не знаем колко копия от него има — ако Панос изобщо е използвал такъв. Открий трупа, Стивън, и го изгори. Това ми се иска да бях направил с цялата сграда още преди седмици.
Отворих вратата, излязох и махнах на Айви, Тобиас и Джей Си. Насочих се към изхода, а те ме последваха.
— Джей Си — обърнах се аз към него, — използвай онзи твой телефон и се обади на останалите аспекти. Прати ги в Бялата стая. Имаме работа за вършене.
Част 2
8.
Имам много аспекти. Четиридесет и седем, ако трябва да бъда точен. Последен се беше появил Арно. Обикновено не се нуждая от всички тях — напротив, да си представям повече от четирима-петима едновременно е доста изтощително и не мога да го правя задълго. Това ограничение е едно от нещата, което кара психолозите ми да точат лиги. Пациент с психоза, който намира за по-уморително да създава фантасмагории, отколкото да живее в истинския свят?