Айви приключи с раздаването на листовете и застана до мен. Подаде ми последния комплект.
— Вече съм наясно с всичко — казах.
— Тези листа са различни — обясни Айви. — Тук пише всичко, което знаеш за конкурентните фирми на „ИЗ“.
Хвърлих им бегъл поглед и се изненадах колко много беше написано. Прекарал бях пътя в размисъл относно нещата, които Йол ми беше разказал, и не бях прочел нищо от папката, която ми даде — проверих само имената на трите фирми, които той смяташе за най-вероятни извършители на кражбата. Е, информацията за всяка компания явно бе скътана някъде дълбоко в ума ми. Прелистих страниците замислено. Не бях проучвал нищо в сферата на биотехниката, откакто Игнасио… си отиде. И мислех, че натрупаните знания са изчезнали заедно с него.
— Благодаря — обърнах се към Айви.
— За нищо.
Аспектите ми се бяха пръснали из Бялата стая — всеки бе започнал да работи по своя си начин. Калиани седна на пода до стената и извади един яркочервен маркер. Дилън се разхождаше наоколо замислено. Луа се присламчи към най-близкостоящия до него и подхвана разговор. Повечето записваха идеите си, като използваха стените вместо бели дъски. Някои чертаеха скици, други подреждаха всичко в линейна последователност, трети пишеха списъци и зачертаваха неща от тях.
Прочетох листовете, които Айви ми беше дала, за да опресня паметта си, след което се заех с материалите, получени от Йол. Те включваха доклада на следователката и снимки на мъртвеца — който действително изглеждаше много мъртъв. Лиза бе попълнила доклада лично. За съжаление, можеше да се наложи да я посетя.
След като приключих с четенето, минах бавно през стаята, за да проверя какво прави всеки аспект. Тобиас вървеше редом с мен. Някои размишляваха дали Йол иска да ни изиграе. Други, като Айви, например, се опитваха да навържат всичко, което знаехме за Панос и да проумеят къде би било най-вероятно да скрие ключа към шифъра. Имаше и такива, които работеха върху проблема с вируса.
След една обиколка из стаята се облегнах на стената и взех голямата купчина документи, които Йол ми беше дал — онази, която съдържаше уеб историята и имейлите на Панос от последните няколко месеца. Беше дебела, но този път нямаше нужда да се съсредоточавам съзнателно върху онова, което четях. Исках само да го изчета възможно най-бързо, за да имат възможност аспектите да работят с информацията вътре.
Все пак ми отне повече от час. Когато се изправих и се протегнах, голяма част от белите стени на стаята вече бяха изпълнени с теории, идеи и — в случая на Маринда — шарки, подобни на едри цветя, и една забележително детайлна скица на дракон. Хванах ръце зад гърба си и направих още една обиколка на помещението — насърчавах онези, на които им беше омръзнало, задавах въпроси относно написаното, прекъснах един-два спора.
Пътем минах и покрай Одри, която записваше коментарите си в празното пространство пред себе си с пръст вместо молив.
Спрях и повдигнах вежда.
— Позволяваш си някои волности, както виждам.
Одри сви рамене. Имаше дълга черна коса, хубаво лице и сама се описваше като „закръглена където трябва“. Като за експерт по графология имаше ужасен почерк.
— На стената вече нямаше място — отговори.
— Сигурно — отговорих аз, загледан в думите, които се носеха пред нея. Миг по-късно във въздуха се появи стъклено табло, така че вече изглеждаше, че е писала върху него от самото начало. Усещах как вече ме наляга главоболие.
— О, колко забавно — скръсти ръце тя.
— Така трябва да бъде, Одри. Има си правила.
— Които ти измисли.
— И които всички спазваме — напомних ѝ, — за наше собствено добро.
Смръщих вежди към онова, което бе написала, и добавих:
— Биохимични уравнения? Откога се интересуваш от такива неща?
Тя сви рамене.
— Реших, че някой трябва да понатрупа знания по въпроса. А и имах време, понеже ти твърдо отказа да ми извъобразиш домашен любимец.
Положих пръсти на стъкленото табло, загледан в ситно изписаните ѝ бележки. Опитвала се беше да разбере какъв метод е приложил Панос, за да създаде вируса. Но в диаграмите ѝ имаше много празноти — сякаш някой бе изрязал части от теорията. Останалото бяха доста елементарни наблюдения, които едва надвишаваха нивото на елементарната химия.
— Няма да стане, Одри — казах. — Просто вече не можем да правим така.
— Не е ли все пак останало под някаква форма там, вътре?
— Не. Изчезнало е.