Директният, студен начин, по който постави нещата, ме накара да трепна.
— Просто не обичаш да те следят — заяви Айви.
— Естествено, че не, по дяволите.
— Без ругатни.
— Вижте какво — продължи Джей Си, — Зен знае неща, които определено биха ни свършили работа. Ако я хванем, бихме могли да си осигурим доказателството, което ни трябва. Знаем къде е и имаме временно предимство. Смяташ ли, че ще успееш да организираш една по-дискретна евакуация на колата?
— Не особено добре — отговорих.
— Нека все пак опитаме — отговори той и посочи напред. — Виждаш ли десния завой след паркинга, в който влизаме? Плетът ще ни скрие от полезрението на колата зад нас. Там ще се изнижеш от джипа — аз ще ти помогна, не се безпокой, — и ще заръчаш на Джийвс да паркира пред сградата точно до плетовете. Можем да изненадаме Зен и да обърнем преследването.
— Доста смел план — отбеляза Айви.
Така си беше, но когато наближихме завоя, взех решение.
— Ще го направим — обявих. — Уилсън, ще изляза от колата на следващия завой. Продължи да караш, сякаш нищо не е станало; не забавяй скоростта. После паркирай точно пред моргата и изчакай.
Той нагласи огледалото за обратно виждане така, че да срещне погледа ми. Не каза нищо, но видях, че е разтревожен.
Новият ъгъл на огледалото ми позволи да огледам добре тъмния „Седан“ зад нас. Докоснах пистолета, който Джей Си бе настоял да взема и който бях скрил под сакото си. Това не беше предпочитаният ми метод за провеждане на мисии. Предпочитах да прекарам десет часа в някоя стая в опити да разгадая някой проблем или да разбия сейф без ключалка. Защо напоследък винаги опирахме до огнестрелните оръжия?
Преместих се по-близо до вратата, след което се наведох и хванах дръжката. Джей Си мина зад мен и опря ръка на рамото ми.
— Пет, четири, три… — броеше той.
Поех си дълбоко дъх.
— Две… едно!
Отворих вратата точно в мига, в който Уилсън започна да завива зад плета. Джей Си ме оттласна от себе си, като някак си успя да ме избута точно така, че да се свия на кълбо веднага, щом излязох от колата. Все пак си болеше. Инерцията на завоя затвори вратата на джипа от самосебе си, а аз се превъртях и клекнах до плета, където зачаках да чуя как колата зад мен също започва да завива.
Проврях се през плета до другата страна, точно когато тя мина завоя след Уилсън. Това означаваше, че стената от гъста зеленина, която минаваше по цялото протежение на паркинга, продължава да ме дели от Зен.
Хукнах покрай плета, навел глава, за да не изоставам от колата ѝ. Тя подмина джипа, докато Уилсън паркираше, след това продължи към друг район на паркинга, за да разсее впечатлението, че го е следила. Успявах да мерна черния автомобил тук-там през пролуките в плета — на шофьорското място се виждаше тъмен силует, но явно нямаше друг. Накрая спря на едно от местата близо до края на плета.
Листата прошумоляха, Джей Си се провря през клонките с изваден пистолет и се присъедини към мен.
— Добра работа — прошепна. — Страхотен рейнджър би излязъл от тебе.
— Благодарение на теб се получи — отговорих аз. — Избута ме точно така, че да падна накъдето трябва.
— Нали ти казах, че ще помогна.
Млъкнах. Бях прекалено нервен, за да продължа да говоря. Току-що бях направил нещо различно от преди — ново развитие в досегашната ми… система на работа. Какво друго бих могъл да се науча да правя, ако помоля някой от аспектите ми да насочва пръстите или стъпките ми?
Надзърнах през плета и извадих пистолета си. Джей Си направи яростен жест да го прикрия пред тялото си, за да не се вижда от колите, които минаваха по улицата отдясно. След това кимна към една пролука в плета.
Поех си въздух дълбоко, след което се проврях през шубрака и прекосих краткото пространство до колата на Зен. Джей Си ме последва. Спрях до колата, все още приклекнал.
— Готов ли си? — попита Джей Си.
Кимнах.
— Дръж пръста на спусъка, кльощав. Работата е на път да загрубее.
Кимнах отново. Прозорецът откъм пътническата страна на купето, точно над мен, беше отворен. Дланите ми се бяха изпотили от напрежение, но скочих на крака и насочих пистолета над открехнатото стъкло към шофьора.
Не беше наемничката.
11.
На шофьорското място седеше тъмнокосо хлапе на около осемнадесет години, облечено в суичър с качулка. Момчето извика и изпусна бинокъла, с който бе следило джипа, а лицето му пребледня като платно, когато забеляза пистолета в ръката ми.
Това определено не беше Зен Ригби.