— В колата, кльощав — насочи ме Джей Си, който се оглеждаше наоколо. — На задната седалка, за да няма възможност да започне борба с теб. И му кажи да пази тишина. Да не буди подозрения.
— Ръцете там, където мога да ги виждам — заповядах на хлапето с надеждата, че няма да забележи как пистолетът трепери в ръката ми. — И нито дума.
Отворих задната врата, влязох и седнах, но не отклоних пистолета от него.
Момчето не отрони звук, като се изключи тихото хленчене на уплаха. Или беше искрено ужасѐн, или много добър актьор.
— Къде е Зен? — попитах го и вдигнах пистолета до главата му.
— Кой? — попита той.
— Не си играй с мен. Къде е?
— Не знам… Не знам нищо — отговори хлапето и направо се разхлипа.
— По дяволите — възкликна Джей Си, застанал до предния прозорец. — Мислиш ли, че се преструва?
— Нямам представа — казах.
— Трябва да доведа Айви.
— Не — спрях го аз, защото предпочитах да не оставам сам.
Вгледах се в отражението на разплаканото лице на момчето в огледалото за обратно виждане. Средиземноморски цвят на кожата… Същия нос…
— Не ме убивай — прошепна той. — Исках само да разбера какво сте направили с него.
— Ти си братът на Панос — досетих се аз.
Той кимна, все още подсмърчайки.
— О, да му се не види — каза Джей Си. — Нищо чудно, че му личеше толкова много, че е опашка. Следили са ни двама души: един аматьор и един професионалист. Аз съм идиот.
Усетих как изстивам. Щом бях чул клаксона на Уилсън по телефона, докато говорех със Зен, значи наистина е била наблизо — но все пак не я бях видял. Беше останала невидима за нас през цялото време.
Лошо.
— Как се казваш? — попитах аз младежа.
— Дион.
— Е, Дион, ще прибера пистолета. Ако наистина си този, който твърдиш, значи няма защо да се страхуваш. Ще се наложи да дойдеш с мен, и ако понечиш да избягаш, или да се развикаш, или нещо такова… е, ще трябва да те накарам да спреш.
Младежът кимна.
Излязох от колата, прибрах пистолета в кобура и извлякох момчето отвътре за рамото. След една бърза проверка установих, че не е въоръжен, макар че явно се смяташе за голям шпионин. Фенерче, скиорска маска, бинокъл, мобилен телефон — който взех у себе си и изключих. Подкарах го пред себе си през паркинга с ясното съзнание, че цялата случка би се видяла много подозрителна на един евентуален наблюдател. Но с помощта на няколко напътствия от Джей Си успях да си придам вид на човек, който знае какво прави — обвих ръка около рамената на момчето, уж приятелски, и се постарах да вървя бързо и уверено. Намирахме се на територията на правителствена институция; надявах се, че ако някой ме забележи, ще ме помисли за ченге.
А ако не — е, нямаше да бъде първият път, в който са викали полицията да се разправя с мен. Мисля, че бяха на път да ми посветят цял отдел, ако се съдеше по честотата на тези случаи.
Тикнах Дион в джипа и го последвах вътре. Тъмните стъкла и присъствието на повече аспекти ме поуспокоиха малко. Дион се сви на задната седалка, с което принуди Одри да се покатери в скута на Тобиас — едно толкова неочаквано събитие, че застаряващият аспект почти се задави.
— Уилсън, предупреди ме, ако някой тръгне насам, ако обичаш — помолих аз и се обърнах към Дион. — Е, разказвай. Защо ме следиш?
— Откраднаха тялото на Панос — каза той.
— А „те“ са…
— „ИЗ“.
— А защо, за Бога, биха направили такова нещо?
— Заради информацията. Той я беше вкарал в клетките си, нали знаете? Всичките им тайни. Всички ужасни неща, които са искали да направят.
Спогледах се с Джей Си, който скри лице в шепи театрално. Панос явно беше разказал на семейството си за проучванията си. Просто чудесно. Джей Си свали ръце и ми прошепна:
— Награда за най-лоша охрана на годината.
— И какви точно ужасни неща — попитах момчето — смяташ, че са искали да направят „ИЗ“?
— Като… — Дион отклони поглед. — Ами, знаете. Корпоративни неща.
— Като например по-строг дрескод — предположи Одри.
Значи Панос не бе споделил всичко с брат си. Потупах с пръсти по облегалката. Семейството му смяташе, че Йол и хората му са взели трупа, за да скрият данните, съхранени в него — и, честно казано, това не беше толкова далеч от истината. Все пак наистина планираха да го изгорят. Просто някой друг се беше добрал до него пръв.
— А ти ме следиш — обърнах се отново към младежа. — Защо?
— Тази сутрин публикуваха сума статии за теб — обясни Дион. — Снимки как се качваш в лимузината на оня странен азиатец, който купи „ИЗ“. Предположих, че са те помолили да разбиеш шифъра на информацията. Очевидно е. Ти си някакъв супершпионин и хакер, нали така?