— Това е твоят отдел — обърнах се към Лиза. — Нима наистина не искаш да разбереш какво изобщо е станало? Аз мога да помогна.
— Всеки път, когато „помогнеш“, Лийдс, ни застига някаква катастрофа.
— Изглежда, че този път тя вече се е случила.
— Удряй, където боли — насърчи ме Айви. — Спомени ѝ какви разправии ще си има.
— Помисли си само за бумащината, Лиза — продължих аз. — Изчезнал труп. Разследвания, въпроси, хора, които си пъхат носа навсякъде, заседания, на които ще трябва да присъстваш.
Лиза не успя да прикрие напълно вкиснатото си изражение. Айви се ухили доволно до мен.
— И всичко това — отбеляза тя — заради един труп, който изобщо не трябваше да бъде тук.
— Какво имаш предвид? — попитах.
— Нямаше причина да го задържаме. Семейството му вече го беше идентифицирало; нямаше никакви подозрения, че може да има нещо гнило. Трябваше да освободя тялото и да го изпратя при избраната от семейството погребална агенция, за да го балсамират. Ама не. Не било позволено. Трупът трябвало да остане тук, а никой не ми казва защо. Комисарят лично настоявал — тя присви очи към мен. — А сега и ти. Какво му е било толкова специалното на този тип, Лийдс?
Комисарят? Йол се бе потрудил доста да задържи тялото в отдела. Имаше логика. Ако бяха освободили трупа и той му беше уредил тежка охрана, щеше да бъде равнозначно на това да обясни на света, че в него има нещо необичайно. Едно бързо обаждане, с което да се увери, че Панос ще си остане здраво заключен в градската морга, би било доста по-дискретно.
Просто не беше проработило.
— Ще трябва да ѝ дадем нещо в замяна, Стив — каза Айви. — Заинатила се е. Време е да извадим силните карти.
Въздъхнах.
— Сигурна ли си? — попитах я шепнешком.
— За съжаление — да.
— Едно интервю — погледнах аз Лиза право в очите. — За един час.
Тя се наведе напред на стола си.
— Опитваш се да ме подкупиш ли?
— Да. И?
Тя потупа замислено по плота на бюрото си с един пръст.
— Аз съм медицински екзаминатор. Не се занимавам с научни публикации.
— Не съм казвал, че е задължително да бъде с теб — поясних. — Може да е с когото решиш — всеки член на медицинското общество, от когото искаш нещо. Аз ще бъда твоята разменна монета.
Лиза се усмихна.
— С когото реша?
— Да. Един час.
— Не. Колкото те решат.
— Прекалено неясна уговорка, Лиза.
— Това, което не ми е ясно, е как успявам още да те търпя. Това е сделката, Лийдс — казвай дали си съгласен, или не. Не ти дължа нищо.
— Ще съжаляваме за това, нали? — попита Тобиас.
Кимнах, като си припомних всички психолози, които ми бяха губили времето безкрайно дълго в името на собственото си професионално издигане. Поредният научен труд в поредното специализирано списание, където щях да бъда третиран като някакъв странен подвид морска краставица — дисектиран и изложен на показ.
Но времето ни притискаше, а единственият ми друг избор беше да разкрия на Лиза защо трупът е от толкова голяма важност.
— Съгласен съм — казах накрая.
Тя не се усмихна. Това би било прекалено човешка проява. Но все пак изглеждаше доволна. Стана, взе ключовете от бюрото и ме поведе по коридора. Аспектите ми ни следваха плътно.
Въздухът стана забележимо по-хладен, когато наближихме моргата. Тежката, дебела метална врата се отваряше с карта. По помещението си личеше защо Лиза е избрала да работи тук — не само, че беше невероятно студено и неприветливо, но и бе изпълнено с хромирани повърхности, които вероятно ѝ напомняха за родния космически кораб.
Вратата се затвори зад нас с тежък, глух звук. Лиза се облегна на стената със скръстени ръце и впери зорък поглед в мен — пазеше ме да не си позволявам волности.
— Петнайсет минути, Лийдс. Захващай се.
Огледах стаята, в която имаше три метални маси на колела, тезгях с множество инструменти и множество големи чекмеджета за трупове, подредени до едната стена.
— Добре — обърнах се аз към четиримата аспекта, — искам да разбера как са успели да измъкнат тялото.
— Трябва ни и някакво доказателство — напомни Джей Си, докато оглеждаше едно-друго в стаята. — Нещо, което да уличи „Екселтек“.
— Това би било чудесно — отговорих, — но честно казано, по-добре е да не се насочваме чак толкова уверено към тях. Може и да не са извършителите. Съсредоточете се върху онова, което знаем. Намерете нещо, което да ни покаже как са изнесли тялото, и то може да ни отведе право при него.
Останалите кимнаха. Аз се завъртях бавно, за да огледам цялото помещение и да го съхраня в подсъзнанието си. След това затворих очи.