Делюзиите ми заговориха.
— Няма прозорци — започна Джей Си. — А изходът е само един.
— Освен ако панелите на тавана не могат да се махат — отбеляза Айви.
— Надали — усъмни се Джей Си. — Разглеждал съм охранителните планове на сградата. Помниш ли случая с Копервейн? Никакви въздушни шахти. Никакви проходи за минаване, дори пълзешком. Нищо съмнително в архитектурата.
— Това оборудване е било използвано скоро — обади се Тобиас. — Но не съм особено запознат с предназначението му. Стивън, наистина трябва да си осигурим собствен следовател за смъртни случаи в някакъв момент.
— Нали имаме Нгози — напомни Одри. — Тя е криминалист. Защо не я доведохме?
„Заради теб, Одри“, помислих си. „Подсъзнанието ми ти прехвърли важно умение и затова стана част от екипа.“ Защо? Липсваха ми дните, когато имах кого да питам за тези неща. Докато Сандра беше с мен, всичко намираше своето обяснение — за пръв път в живота ми.
— Охраната тук е напълно сигурна — каза Айви с нотка на разочарование в гласа. — Може да е замесен някой вътрешен човек? От работниците?
— Възможно ли е да е бил подкупен някой от служителите ви? — попитах аз, като отворих очи и погледнах към Лиза.
— Мина ми през ума — отговори тя с все още скръстени ръце. — Но аз бях последният човек в офиса онази нощ. Влязох, проверих дали всичко е наред и угасих лампите. Според пазача, никой не е идвал през нощта.
— Тогава ще искам да говоря с него — казах. — Кой друг е идвал през онзи ден?
Лиза сви рамене.
— Семейството му. Свещеникът. Никой не бе оставян вътре без надзор. А до стаята имаме достъп само аз и двама от техниците ни. Дори пазачът не може да влезе, без да повика някого от нас. Но всичко това е без значение — трупът беше още тук, когато си тръгнах вечерта.
— Сигурна ли си?
— Да, трябваше да впиша някои данни в документацията. Затова проверих точно него.
— Ще трябва да вземем отпечатъци от мястото — каза Джей Си. — И май ще се наложи да идем до районното, независимо дали ни харесва.
Кимнах.
— Предполагам, че от полицията вече са изследвали мястото.
— Защо предполагаш така? — попита Лиза.
Всички се обърнахме да я погледнем.
— Ами… нали знаеш. Защото това е местопрестъпление?
— Беше откраднат един труп — възрази Лиза студено. — Никой не е пострадал, няма действителни улики, че става въпрос за взлом, и не става въпрос за кражба с цел финансова изгода. Според официалния им доклад, сега „работят“ по случая, но помнете ми думата — всъщност изобщо не им пука дали ще намерят тялото, или не. Безпокоят се повече за самия пробив в охраната. Някой ще си плати скъпо за това…
Тя скръсти ръце отново, после се намести малко по-встрани, отпусна ги и ги скръсти пак. Опитваше се да изглежда хладнокръвно, но явно беше разтревожена. Айви ми кимна, явно доволна, че мога да разчитам поведението на Лиза така добре. Е, не е като да беше трудно. Понякога прихващах по някое умение от аспектите си.
— Охранителните камери? — обади се Джей Си въпросително, докато разглеждаше ъглите на стаята отблизо.
Повторих въпроса, за да го чуе Лиза.
— Има само в коридорите.
— Не е ли недостатъчно? — попитах.
— Навсякъде има аларми. Ако някой се опита да проникне вътре с взлом, пултът на пазача ще светне като коледна елха.
Тя направи физиономия и продължи:
— Преди ги включвахме само през нощта, но сега не са ги изключвали от два дни. Тези дни не можеш и прозорец да отвориш без официално позволение…
Погледнах към останалите от екипа.
— Стивън — каза Тобиас, — ще имаме нужда от Нгози.
Въздъхнах. Е, пътят до имението и обратно не беше чак толкова дълъг.
— Момент — извади Джей Си телефона си. — Ще ѝ се обадя.
— Не мисля, че… — започнах аз, но той вече набираше номера.
— Ало, Ахмед… Имаме нужда от помощта ти — заговори той. — Какво? Естествено, че ти имам телефона. Не, не съм те шпионирал. Виж, трябва да говоря с Нгози. Откъде аз да знам къде е? Сигурно си мие ръцете за стотен път или нещо такова. Не, и нея не съм я шпионирал.
Той се обърна към нас и ни дари с многострадална физиономия. След това отново притисна мобилния към ухото си, заслуша се за момент и каза:
— Супер. Хайде да направим видео обаждане.
Тобиас и аз надникнахме иззад раменете на Джей Си, а на екрана се появи веселото и въодушевено лице на Калиани. Тя помаха и връчи телефона на Нгози, която тъкмо четеше, седнала на леглото си.