— Принципа на Локард — отговори Нгози.
— Който гласи, че?
— В общи линии, принципът постановява, че навсякъде, където е имало някакъв контакт или взаимодействие, остават доказателства. Разполагаме с много малко, понеже жертвата вече е била мъртва, когато е била отвлечена, и най-вероятно — все още опакована здраво в чувал. Но извършителят трябва да е оставил някакви следи, че е бил там. Чудя се дали са претърсили стаята за ДНК проби…
Погледнах към Лиза с надежда и ѝ предадох въпроса, но в отговор получих само подигравателно изсумтяване. Далеч не бяха сметнали случая за толкова важен.
— Можем да опитаме да вземем отпечатъци — обърнах се към Нгози. — Но от полицията няма да помогнат.
— Да започнем с най-явните точки на контакт — каза тя. — Приближи екрана към дръжката на чекмеджето, ако обичаш.
Поднесох телефона съвсем близо до дръжката.
— Супер — обади се Нгози след минута. — А сега — вратата на стаята.
Запътих се натам и подминах Лиза, която обърна ръчния си часовник и го погледна.
— Времето ни може да свърши всеки момент, Нгози — прошепнах.
— Изкуството ми не може да бъде препирано — отговори тя. — Особено ако се налага да е от разстояние.
Показах ѝ дръжката на вратата. Не бях съвсем сигурен какво търси. После я отворих и я показах и от другата страна по нейна молба. Вратата наистина беше доста тежка и направена така, че да се затваря сама, след като я пуснеш. След като излязох, не успях да я отворя пак. Наложи се Лиза да ме пусне с картата.
— Хайде, Лийдс — каза тя, след като обърнах камерата така, че да покажа и частта на ключалката, която се намираше на касата на вратата. — Вече…
— Бинго — чу се гласът на Нгози.
Замръзнах на място, обърнах се обратно към касата, клекнах и се опитах да видя онова, което ѝ беше направило впечатление, без да слушам Лиза повече.
— Виждаш ли следите от прах? — попита Нгози.
— Ъ-ъ… Не?
— Погледни по-отблизо. Някой е залепил там тиксо, а когато го е отлепил, по повърхността е останало достатъчно лепило, за да събере прах.
Лиза се наведе до мен.
— Чу ли ме?
— Тиксо — казах аз вместо отговор. — Имаш ли тиксо?
— Защо…
— Ей — обади се Джей Си от вътрешността на стаята, вдигнал в ръка прозрачното тиксо, което някой беше оставил върху тезгяха.
Подминах Лиза и отидох да взема тиксото — наложи се Джей Си да остави въображаемото му копие, за да успея да видя истинското, — после изтичах обратно до вратата. Залепих една лента върху вътрешната част на ключалката, излязох от стаята и оставих вратата да се затвори.
Тя хлопна звучно. Шумът прикри факта, че не се чу щракване. А когато я бутнах навътре, вратата се отвори, без Лиза да помогне от другата страна.
— Разбрахме как са влезли в стаята — съобщих.
— Е, и? — попита Лиза. — Знаехме, че все някак са успели да влязат. С какво помага това?
— Подсказва, че извършителят сигурно е някой, който е посетил моргата в деня, преди тялото да изчезне — обясних. — Последният, който си е отишъл, може би? За него би било най-лесно да сложи тиксото на вратата, без да го открият по-късно през деня.
— Сигурна съм, че щях да забележа, ако имаше такова нещо там.
— Щеше ли? Отключва се с карта — няма нужда да завърташ или натискаш нищо. Естествено е да очакваш просто да се отвори, когато натиснеш.
Тя се замисли за миг.
— Правдоподобно — призна накрая. — Но кой го е направил?
— Кой е влизал последен онзи ден?
— Свещеникът. Наложи се аз да го пусна. Другите вече си бяха тръгнали, но аз останах до късно.
— Някой пасианс ти се е опрял доста, а? — попитах.
— Млъквай.
Усмихнах се.
— Познаваше ли свещеника?
Тя поклати глава.
— Но беше в списъка на посетителите и носеше лична карта.
— Да си направи фалшива би било нищо работа — напомни Айви, — особено като се има предвид какъв е бил залогът.
— Вероятно него търсим — обърнах се към Лиза. — Ела. Искам да поговорим с охраната.
Лиза отлепи тиксото от вратата, а аз благодарих на Нгози за помощта, изключих камерата и подхвърлих телефона обратно на Джей Си.
— Добра работа — похвали го Айви с усмивка.
— Благодаря — отговори той и пъхна мобилния в един от джобовете на панталона си. — Е, в действителност не е телефон, разбира се. А междупространствен времеви…
— Джей Си — прекъсна го Айви.
— Да?
— Не разваляй момента.
— О. Окей, хубаво.
13.
Минах през тоалетната в коридора на път към пулта на охраната. Нямах нужда да се облекча, но Тобиас имаше.