Помещението беше чисто, което оцених. Съдовете за течен сапун бяха пълни, огледалото — безупречно чисто, а на стената дори бе закачена малка таблица, на която бяха отбелязани последните дати, когато е било чистено, и подписите на чистачите за доказателство, че са си свършили работата. Измих си ръцете, загледан в отражението си, докато Тобиас приключваше.
От огледалото ме гледаше познатото ми, обикновено лице. Хората винаги се изненадват, като видят как изглеждам. Някои си ме представят като някакъв ексцентричен учен, други — като екшън звезда. Вместо това, обаче, пред тях застава един доста безинтересен на вид мъж в средата на тридесетте си години — напълно обикновен.
Често си мисля, че в известен смисъл съм като Бялата стая. Празно платно. Аспектите са онези, които носят чертите на характера ми. Аз пък се старая да изпъквам възможно най-малко. Защото не съм луд.
Изсуших ръцете си и изчаках Тобиас да се измие, след което се присъединихме отново към останалите и тръгнахме заедно към пулта на пазача. Той представляваше кръгло бюро с място за сядане в средата — от същия тип като гишетата за информация в моловете. Приближих се, при което пазачът ме огледа, сякаш бях парче пица, а той се опитва да прецени от колко време стоя в хладилника. Не ме попита какво искам. Лиза му се беше обадила предварително да ми приготви записите от камерата.
Бюрото наистина беше прекалено малко да побере грамада като него. Когато се наведеше напред, вътрешният ръб потъваше навътре в огромния му корем. Приличаше на зрънце грозде, стиснато до пукване.
— Ти — обърна се той към мен с дълбок баритон — си лудият, нали така?
— Всъщност, това не отговаря на истината — започнах аз. — Общоприетото определение на лудостта е…
Той се наведе още по-напред, а на мен ми стана жал за горкото бюро.
— Въоръжен си.
— Ъ-ъ…
— Аз също — продължи той тихо. — Така че — никакви номера.
— Добреее — проточи Айви до мен. — Пазачът е доста притеснителна личност.
— Аз пък го харесвам — обади се Джей Си.
— Естествено.
Пазачът бавно протегна една флашпамет към мен.
— Записите са тук.
Взех я и попитах:
— Сигурен ли сте, че алармите са били включени онази нощ?
Мъжът кимна и стисна юмрук, сякаш самият ми въпрос беше оскърбление, достойно за бой.
— Ъ-ъ… — започнах аз, загледан в юмрука, — Лиза каза, че вече ги оставяте включени и през деня?
— Ще го хвана — заяви пазачът. — Няма да му позволя да си влиза така в моята сграда!
— Втори път — отбелязах.
Той ме изгледа безмълвно.
— Няма да му позволите да влезе втори път — обясних. — Вече го е направил веднъж. Всъщност… Може и вече да го е направил два пъти, понеже първият път е залепил тиксото на вратата, но това е било само подготвителна стъпка.
— Не ми се отваряй — посочи ме мъжът с пръст, — и не прави глупости. Иначе така ще те фрасна, че някои от личностите ти ще отхвърчат чак в съседния щат.
— Ау — изкоментира Айви, която тъкмо прелистваше списанието, което бе намерила на бюрото му. — Питай го как така гений на наблюдателността като него не е забелязал, че му е смъкнат ципът на панталоните.
Усмихнах се и побързах да изчезна. Лиза ме проследи с поглед от прага на офиса си.
Когато излязох, хвърлих един поглед на флашката и тръгнах покрай сградата. Махнах с ръка на Уилсън, който още беше в колата, а братът на Панос седеше мълчаливо до него с чаша лимонада в ръка.
Заобиколих сградата заедно с аспектите, за да я разгледаме по-добре отвън. Имаше малки прозорци — може би достатъчно широки, за да се провре някой. Нямаше аварийни стълби. Стигнах до задния вход. Беше здраво заключен. Все пак дръпнах вратата, колкото сила имах.
— Някой се е престорил на свещеник — казах на аспектите, — и така е успял да разгледа тялото и да сложи тиксото. След това се е върнал през нощта, за да изнесе трупа. Защо тогава просто не е взел проба от трупа, докато е бил тук, в една стая с него?
Погледнах към останалите, но всички изглеждаха еднакво объркани.
— Предполагам, че не са знаели къде точно са се намирали изменените клетки — обади се най-после Тобиас. — Тялото се състои от страшно много такива. Откъде да знаят къде са именно тези, които търсят?
— Може и така да е — скръстих ръце.
Обяснението не ми се виждаше удовлетворяващо. „Пропускаме нещо“, помислих си. „Някакво много важно парченце от пъзела. Което…“
Вратата се отвори с трясък и на прага застана пазачът, задъхан и с ръка на пистолета. Втренчи се в мен ядосано.