— Само исках да проверя — успокоих го аз и разгледах вече отворената врата. Тук номерът с тиксото нямаше да проработи; вратата имаше секретна ключалка. — Бързо реагирате, между другото.
Той ме ръгна с показалец.
— Не ми изпитвай търпението.
И затръшна вратата след себе си. Продължих нататък, като завих на следващия ъгъл към една малка уличка, която свързваше тази сграда и следващата. Търсех други входове. Бях изминал около половината разстояние, когато чух тихото изщракване зад гърба си.
Завъртях се, аспектите ми — също. До една голяма кофа за боклук пред мен стоеше Зен Ригби, пъхнала едната си ръка в хартиен плик, заела привидно небрежна поза.
— „Зиг Зауер P239“ — обади се Джей Си шепнешком, втренчен в плика, в който без съмнение имаше пистолет.
— Можеш да познаеш модела по звука от запъването на ударника? — попита Айви.
— Ами да — отговори той. — Естествено.
Но изглеждаше леко засрамен и ми хвърли един бърз поглед. Явно смяташе, че се е изложил, задето не е усетил как Зен се промъква към нас. Но нали можеше да види и чуе само онова, което и аз.
— Господин Лийдс — проговори жената.
Също като снощи, беше облечена в костюм с панталон и бяла блуза. Беше тъмнокожа и ниска, с права черна коса. Не носеше бижута.
Наклоних глава към нея.
— Ще ви помоля да отстраните оръжието си — продължи тя. — Но внимателно и спокойно, за да не се случи някой неприятен инцидент.
Стрелнах с очи Джей Си.
— Направи го — каза той, макар и неохотно. — Сигурно няма да се опита да ни убие тук.
— Сигурно? — попита пребледнялата Одри.
Бавно извадих пистолета си, наведох се и го оставих на земята, след което го ритнах встрани. Зен се усмихна. Все още държеше ръката в плика така, че да ѝ е удобно да я вдигне и да ме застреля бързо.
— Обадихте ми се преди малко — каза тя. — Приумица, за чиято хитрост ви поздравявам. Предполагам, че го направихте с цел да узнаете дали ви следя, или не?
Кимнах, отпуснал ръце. Дишането ми се беше учестило. Озовавах се в подобни ситуации прекалено често. Не бях войник или полицай; не умеех да запазвам хладнокръвие пред дулото на нечие оръжие. Определено не ми допадаше да ме държат на мушка.
— Овладей положението, кльощав — обади се Джей Си до мен. — Хората, които свършват като трупове, са онези, които губят контрол лесно. Не се оставяй да те водят нервите.
— А сега — каза Зен, — ще ви помоля да ми дадете флашпаметта.
Примигнах. Флашпаметта…
Тя смяташе, че в нея се намира ключът за шифъра на Панос. Как изглеждаха нещата от нейна гледна точка? Йол ме наема, след което прекарвам нощта в работа, отивам в моргата възможно най-рано сутринта, и си излизам с някакви файлове.
Бе предположила, че съм успял да намеря нещо важно. Айви се засмя, но Джей Си изглеждаше обезпокоен. Погледнах към него.
— Ако реши, че е получила онова, от което се нуждае — предупреди ме той тихо, — сме в голяма опасност. Ако ѝ дадеш флашката, не тръгвай после с нея.
Отдръпнах се от Зен, без да движа ръцете си, докато гърбът ми не се опря в стената на сградата. Тя ме наблюдаваше бдително. Пистолетът ѝ вероятно имаше заглушител, но изстрелът все пак щеше да се чуе. И тъй като се намирахме на относително открито място, надали ѝ се щеше особено да стреля.
Сърцето ми биеше лудо. Овладей положението. Накарай я да започне да говори, може би?
— Кого накарахте да се престори на свещеник?
Тя се намръщи, след което вдигна плика с пистолета.
— Помолих ви любезно за нещо, господин Лийдс.
— Което няма да направя — отговорих. — Не и докато не разбера поне как сте успели да извършите кражбата. Това е една от странностите ми. Сигурна съм, че вече сте запозната със склонността ми към такива.
Тя се поколеба, после се огледа набързо.
„Търси аспектите ми“, помислих си. Хората често го правеха около мен, макар и несъзнателно.
— Добре — насърчи ме Айви. — Повечето хора наистина излизат от равновесие, когато заговориш за „лудостта“ си.
„Мисли, мисли, мисли“… Дръпнах рязко глава назад.
Тилът ми се удари в прозореца зад мен. Останах неподвижен за миг, след което започнах да блъскам глава в стъклото със силно дрънчене.
Зен се озова до мен частица от секундата по-късно, сграбчи ме за рамото и ме изблъска напред, встрани от сградата. Провери бързо дали има човек зад прозореца — явно не видя никого, — след което ме повали на земята.
— Не съм особено търпелив човек, господин Лийдс — предупреди ме тя тихо.