Изкуших се просто да ѝ дам флашката. Но се сдържах и потиснах тревогата и страха си.
„Забави я. Само още мъничко.“
— Разбирате, че това е безсмислено, нали? — излъгах я. — Панос вече е публикувал цялата информация в интернет. Безплатно. За всички.
Тя изсумтя.
— Знаем, че от „ИЗ“ са осуетили опитите му да го направи.
Наистина ли беше опитал? И… наистина ли го бяха спрели?
Тя притисна пистолета в корема ми. Прозорецът зад нея се отвори с трясък.
— Лийдс! — извика пазачът. — Проклет ненормалник такъв! Да не би да искаш да умреш? Защото ще те удуша… Ей! Какво става?
Зен ме погледна в очите, след което отскочи от мен и се стрелна зад ъгъла. Облегнах се на стената, докато пазачът продължаваше да ругае, наведен от прозореца.
— Пистолет ли носеше тя? По дяволите, Лийдс! Какви ги вършиш?
— Оцелявам — отговорих аз уморено и погледнах към аспектите си. — Да тръгваме?
— Веднага — подкани ме Джей Си.
Оставихме пазача да вика и се втурнахме към колата. Вдигнах пистолета си пътем, а щом се озовахме на открито, се огледах. Никаква следа от Зен. Качих се на задната седалка и казах на Уилсън да потегля.
Не се чувствах по-сигурен, докато пътувахме.
— Не мога да повярвам, че има дързостта да направи такова нещо — каза Айви. — На открито и то без да има конкретни доказателства, че изобщо носим онова, което ѝ трябва.
— Вероятно са ѝ заповядали да ни притисне — предположи Джей Си. — Тя е професионалист; не би действала така непредпазливо без някакъв външен натиск. Докладвала е на шефовете си, че може да сме намерили нещо, и те са ѝ заповядали да го вземе.
Кимнах, като продължих да си поемам дъх на дълбоки, треперливи вдишвания.
— Тобиас — заговори Айви вместо мен, — какво знаем за „Екселтек“?
— Докладът на Йол включва някои основни данни — отговори Тобиас. — Фирма, която се занимава с биотехника, също като „ИЗ“, но много по-… дейна, може да се каже. Била е основана преди пет години, а скоро след това са пуснали на пазара основния си продукт — лекарство, с чиято помощ се регулират симптомите на болестта на Паркинсон. За тяхно нещастие, година по-късно един от конкурентите им успява да разработи доста по-добра алтернатива. С техния продукт било свършено. Фирмата се притежава от десет инвеститора, като този с най-големия пакет дялове — човекът, на когото Стивън се престори по телефона — заема длъжността на главен изпълнителен директор и председател на съвета. Всички понасят големи загуби. Последните им три продукта са се провалили, а и са обект на разследване по подозрение в неетични практики в производството в чужбина. Накратко казано, отчаяни са.
Кимнах, успокоен от гласа на Тобиас. Вкарах флашката в лаптопа си, пуснах записите да вървят с десетократно забързана скорост и го оставих на земята, за да мога да ги следя с едно око. Тобиас, който често се показваше като най-наблюдателния от всички аспекти, се наведе, за да вижда по-добре.
Седналите пред нас Уилсън и Дион започнаха да си говорят за живота в дома на младока. Усетих как нервното треперене, породено от случката, започва да изчезва, и се заех да обмислям положението по-спокойно. Уилсън пое по магистралата; не се беше насочил към някакво конкретно място — познаваше ме достатъчно добре, за да усети, че имам нужда да се взема в ръце, преди да му дам някакви нареждания.
Дион се опита да ме огледа по-добре с помощта на огледалото за обратно виждане, но аз отвърнах на погледа му и той се сви обратно в седалката, изчервен, и продължи да отговаря на въпросите на Уилсън за училището му. Тъкмо бил завършил гимназията и се приготвял да започне следването си в университета есента. Отговаряше на въпросите на Уилсън с готовност; човек трудно можеше да устои на непринуденото дружелюбие на иконома. Той умееше да се оправя дори с мен, все пак. В сравнение с това, обикновените хора бяха нищо работа.
— Трябва да е било наистина забавно събитие — каза той на младежа в отговор на разказа му за някакво скорошно състезание. — Извинявам се за прекъсването, но ще трябва да съгласувам посоката ни с господин Лийдс.
— Не знаете ли вече? — попита Дион объркано. — Накъде караме в момента, тогава?
— Обикаляме — обясних аз. — Имах нужда от малко време да помисля. Дион, брат ти е живеел заедно с теб и майка ти, нали?
— Да. Нали знаете как са гръцките семейства.
Намръщих се.
— Не съм съвсем сигурен.
— Падаме си доста сплотени и домошари — обясни той, като сви рамене. — Да се изнесеш да живееш сам… Е, просто не е прието. Предполагам, че Панос щеше да остане някъде наблизо, дори след като се беше оженил. Няма как да устоиш на инстинкта да останеш с рода.