Напълно възможно беше Панос да е скрил ключа за шифъра в семейния дом. Ако не друго, то посещението ни там поне щеше да подскаже на Зен, че продължаваме да търсим нещо, и да я накара да отложи следващата си конфронтация с нас.
— Тръгваме натам, Уилсън — казах. — Искам да говоря със семейството.
— Аз съм от семейството! — напомни Дион.
— С останалите от семейството — обясних аз, извадих телефона си и набрах номер. — Един момент.
Йол ми отвори след няколко позвънявания.
— Здрасти, пич.
— Мисля, че този поздрав поизлезе от мода, Йол.
— Аз ще го възродя, пич.
— Надали ще… Знаеш ли какво, няма значение. Почти сигурен съм, че хората, които търсим, са „Екселтек“.
— Хмм. Жалко. Надявах се да е една от другите две фирми. Момент да намеря по-удобно място, за да поговорим.
— Не бях сигурен дали изобщо ще ти позволят да говориш по телефона сега.
— Голяма досада е — отговори той, след което се чу затваряне на врата. — Но успях да си извоювам малко свобода, тъй като, технически погледнато, не съм арестуван, а само под карантина. От службите ми позволиха да си устроя малък офис тук, но няма да пускат никого да влиза или излиза, преди да се уверят, че това нещо не е заразно.
— Поне можеш да говориш.
— До някаква степен. Мъка си е, пич. Как ще давам интервюта покрай издаването на новия албум?
— Изолацията само ще ти придаде по-голяма загадъчност — успокоих го аз. — Можеш ли да ми кажеш нещо повече за „Екселтек“?
— Всичко си го пише в документите, които пратих — обясни той. — Те са… ами, не им е чиста работата. Имах предчувствие, че ще са те. Веднъж ги хванахме, че се опитват да изпратят тук шпиони под претекст, че са инженери, които си търсят работа.
— Йол, прибегнали са до услугите на наемен убиец.
— Жената, която спомена миналия път?
— Да. Устрои ми засада в една задна уличка. И ме заплаши с пистолет.
— По дяволите.
— Няма да позволя такова нещо да се случи втори път — казах. — Ще ти изпратя имейл с указания.
— Указания ли? — попита Йол. — За какво?
— За това как да ме опазите жив — отговорих аз и взех лаптопа си от Тобиас. — Йол, трябва да те попитам. Какво криеш от мен относно този случай?
За момент настъпи тишина.
— Йол…
— Не го убихме — заговори той най-после. — Обещавам ти го.
— Но сте наредили да го следят — казах. — Включително работата му на компютъра. Няма как иначе просто да ви се е намирала историята на всичките му действия през последните месеци, готова да бъде принтирана в момента, в който пристигнах.
— Да — призна Йол.
— А той се е опитвал да разпространи информацията — продължих. — Искал е да публикува целия проект в интернет.
Дион се беше обърнал на предната седалка и ме наблюдаваше.
— На някои от инженерите не им се нравеше, че съм се появил на сцената — обясни Йол. — Разтълкуваха това като знак, че компанията изневерява на принципите си. Панос… Той не вярваше, че всяко действие си има последствия. Щеше да публикува изследванията ни така, че да станат публично достояние, и всеки терорист на света да има свободен достъп до тях. Не го разбирам този тип хора — стремежа им да разпространяват вътрешна информация, отворените им кодове…
— Става ми все по-трудно да повярвам, че не си решил просто да се отървеш от него.
Дион пребледня.
— Не се замесвам с такива неща — озъби се Йол. — Имаш ли представа колко би струвало на компанията, ако бъде въвлечена в разследване на убийство?
Наистина ми се искаше да можех да му повярвам. До някаква степен имах нужда му да повярвам. В противен случай, мисията като нищо можеше да завърши със собствената ми смърт.
— Просто следвай указанията в имейла — казах и затворих телефона.
Заех се да го напиша, без да обръщам внимание на Дион, докато записите от камерите продължаваха да вървят в другата половина на екрана. Одри се надигна на седалката зад мен и надникна през рамото ми, загледана в думите.
— Трябва да си сложиш колана — напомни ѝ Айви.
— Сигурна съм, че в случайна катастрофа Стивски ще ми измисли някакви адски готини белези — отговори тя, след което посочи към имейла. — Да разпространят слухове? За „Екселтек“? Това ще ги направи още по-отчаяни.
— На това разчитам — обясних.
— Което ще ни направи още по-желана мишена! — каза тя. — Какво, за Бога, си намислил?
Не ѝ отговорих, а вместо това довърших писмото и го изпратих.