Дион ни заведе до предната врата, хвърли ми поглед през рамо, въздъхна и отвори. Хванах дръжката, пуснах аспектите си след него и влязох последен.
Къщата миришеше на старо. На мебели, полирани прекалено много пъти, отдавна несменен ароматизатор и пепел от старото огнище. Всяка стена и повърхност бе отрупана с различни джунджурии — редица снимки в шарени рамки по стената на един коридор, колекция порцеланови котета, изложена в стъкления шкаф до вратата, разноцветни свещи с религиозни мотиви по перваза на камината. Къщата изглеждаше сякаш е била създадена да се украсява, а не да се живее в нея. Приличаше на музей на живота на семейството — и явно си бяха поживели добре.
Дион окачи палтото си до вратата. Беше единственото там — останалите висяха, спретнато подредени, в един отворен дрешник наблизо. Той продължи надолу по коридора, като викаше майка си.
Поизостанах малко и пристъпих към хола — килим, върху който бе опънато по-мъничко чердже, и удобен фотьойл с износени облегалки за ръцете. Аспектите ми се разпръснаха наоколо. Приближих се до огнището, за да разгледам красиво изработеното от стъкло разпятие, окачено на стената.
— Католическо ли е? — попитах Айви, като забелязах възхищението ѝ.
— Близо, но не съвсем — отговори тя. — Гръцко православно. Това е император Константин.
— Доста религиозни са — отбелязах аз, като огледах свещите, картините и разпятието.
— Или просто обичат да има повече украси — каза тя. — Какво търсим?
— Ключа за шифъра — отговорих аз и се обърнах. — Одри? Някаква представа как би могъл да изглежда?
— Дигитален е — напомни тя. — И понеже е шифър на Върнам, ще бъде толкова дълъг, колкото и данните, които са били шифровани. Затова Зен искаше флашката.
Огледах стаята. Всяка повърхност беше отрупана с какво ли не — носителят можеше да е скрит навсякъде. Тобиас, Одри и Джей Си започнаха да търсят. Айви остана до мен.
— Игла в копа сено? — попитах я шепнешком.
— Вероятно — отговори тя, скръсти ръце и потупа с пръст по тях. — Да разгледаме семейните снимки. Може да научим нещо полезно.
Кимнах и излязох в коридора, който водеше към кухнята — мястото, където бях забелязал снимките. Първите четири бяха специално заснети от фотограф портрети на всеки от членовете на семейството. Снимката на бащата беше стара, от седемдесетте; бе починал, докато момчетата са били още деца. Снимките на майката и Дион бяха украсени с нещо като икони, закачени под тях.
Под снимката на Панос икона нямаше.
— Знак, че се е отказал от вярата? — попитах аз, като посочих празното място.
— Нищо толкова драматично — поправи ме Айви. — Когато някой член на гръцко православно семейство бъде погребан, заедно с тях се заравя и икона на Христос или техния светец-покровител. Свалили са я, за да е готова за церемонията.
Кимнах и продължих още малко нататък в търсене на снимки, на които семейството да прави нещо заедно. Спрях пред една, на която Панос се усмихваше. Явно беше направена неотдавна. Бе вдигнал високо една риба, а майка му, която носеше слънчеви очила, го прегръщаше от едната страна.
— Определено открит и дружелюбен човек — отбеляза Айви. — Идеалист, който се е присъединил към приятелите си от университета, за да основат собствена фирма. „Ако нещата проработят“, гласеше един от постовете му в интернет преди няколко месеца, „то всеки човек по света би имал достъп до мощна компютърна технология, чиято енергия, пространство и дори обработка се осигуряват от собственото му тяло“. Останалите от форума го бяха предупредили за опасностите, които крие прилагането на компютърните технологии към органичната материя, но той беше оспорил аргументите им. Виждал е всичко като някакъв вид революция в информационните технологии — крачка напред за цялото човечество.
— Има ли нещо подозрително в постовете му?
— Попитай Одри — посъветва ме Айви. — Аз съм се съсредоточила върху Панос като личност. Какъв е бил? Как се е държал?
— Работел е върху нещо — отговорих. — Лекарства за различни болести, нали така каза Дион? Обзалагам се, че му е станало адски неприятно, когато останалите са го накарали да прекрати проучванията си заради страха от евентуално развитие на ракови клетки.
— Йол знае, че Панос е стигнал по-далеч в експериментите си, отколкото е давал да се разбере. Явно е. Йол го е шпионирал и сега е адски обезпокоен как ще се развият нещата. Което подсказва, че се страхува от нещо даже още по-катастрофално от цялата тази работа с рака. Затова искаше така отчаяно да се присъединиш към проекта, да намериш тялото и да го унищожиш.