— Просто си въобрази чувството на удовлетворение — посъветвах я аз. — Ти си въображаема — значи въображаемото удоволствие ще свърши работа.
— Но ако аз съм въображаема и си представя нещо, това го прави двойно неистинско. Като да използваш ксерокс, за да направиш копие от копие.
— Всъщност — намеси се Тобиас, който тъкмо се приближаваше към нас със спокойна походка, — теоретично погледнато, въображаемото чувство на удовлетворение трябва да бъде въобразено от изначалния въображаващ, за да не бъде итерация, както предполагаш ти.
— Не става така — възрази Одри. — Довери ми се, аз съм специалист по това да съм въображаема.
— Но… Ако всички ние сме аспекти…
— Да, ама аз съм по-въображаема от теб — каза тя. — Всъщност, по-точно казано — по-малко. Понеже съм наясно как стоят нещата.
И тя му се ухили триумфално, докато той потриваше брадичка и се опитваше да разплете витиеватото ѝ изказване.
— Ти си луда — прошепнах аз, загледан в Одри.
— А?
Току-що ми беше просветнало. Одри беше луда.
Всеки от аспектите ми беше такъв. Вече едва забелязвах шизофренията на Тобиас, да не говорим за трипофобията на Одри. Но лудостта винаги присъстваше, криеше се някъде. Всеки аспект имаше някакво умствено разстройство — било то прекомерен страх от микроби, технофобия или мегаломания. Просто досега не бях осъзнал каква е Одри.
— Мислиш, че си въображаема — казах.
— Естествено.
— Но не защото наистина си въображаема. А защото страдаш от психоза, която те кара да си мислиш, че си въображаема. Щеше да мислиш същото, дори ако беше истинска.
Беше трудно да се забележи. Много от аспектите бяха приели същността на съществуванието си, но някои от тях се бореха срещу нея. Дори на Айви ѝ беше трудно. Но Одри направо се гордееше с нея; наслаждаваше ѝ се. А това беше така, защото, в нейната глава, тя беше истински човек, който също така беше луд и по тази причина смяташе, че не е истински. Бях предположил, че е осъзнала какво представлява, но случаят ѝ изобщо не беше такъв. Беше също толкова ненормална, колкото и останалите. Просто нейният специфичен вид лудост случайно съвпадаше с реалността.
Тя ми хвърли един поглед, сви рамене и мигом се опита да смени темата, като попита Тобиас как е времето — а той, разбира се, спомена прогнозата на собствената си делюзия, която живееше в сателит далеч горе, в небето. Поклатих глава и им обърнах гръб.
И заварих Дион, застанал на прага с изражение на явен дискомфорт. Колко беше успял да види? Гледаше ме така, сякаш бях непознато куче, което е започнало да лае диво, а после изведнъж е млъкнало. През целия досегашен разговор се бях държал като безумец — ненормалник, който се оглежда наляво-надясно и си говори сам.
„Не. Не съм ненормален. Всичко е под контрол.“
Ето го може би единственият ми истински признак на лудост — увереността ми, че мога да се справя с всичко това.
— Намери ли майка си? — попитах.
— В задния двор е — отговори Дион и посочи с палец зад рамото си.
— Да идем да говорим с нея — казах и го подминах на път към кухнята.
15.
Заварих Айви и Джей Си навън, приседнали на циментовите стълби. Тя разтриваше гърба му, докато той седеше с ръце, отпуснати надолу — в едната бе хванал пистолета си, — и зяпаше бръмбара, който пълзеше по земята. Айви ме погледна и поклати глава. Не беше подходящ момент да говоря с него.
Запътих се към отсрещната страна на добре поддържаната поляна с Одри и Тобиас. Госпожа Махерас бе приключила с подрязването и се беше заела с доматите — махаше бръмбарите от листата им и плевеше лехите.
Не вдигна глава, когато застанах до нея.
— Стивън Лийдс — каза с отчетлив гръцки акцент. — Доста сте бил известен, чух.
— Само сред хората, които обичат да клюкарстват — отговорих и клекнах. — Доматите изглеждат много добре. Пораснали са големи.
— Първо ги държах на закрито — обясни тя и повдигна един от едрите, зелени плодове. — Растат по-добре, след като мине сезона на сланата, но все пак исках да ги засадя по-отрано.
Зачаках Айви да ме посъветва какво да кажа, но тя бе останала на стълбите. „Идиот“, изругах се наум.
— Значи… Обичате градинарството?
Госпожа Махерас вдигна очи и погледна право в моите.
— Харесвам хората, които взимат решения и после действат в съответствие с тях, господин Лийдс. Не хората, които се опитват да се намират на приказка за неща, които явно не ги интересуват.
— Няколко части от мен всъщност доста си падат по градинарството — обясних аз. — Просто не ги доведох.