— О, скъпи — произнесе един съблазнителен глас от другата страна на линията. — Тъкмо се надявах да ми се обадиш.
— Бианка — поздравих я аз.
Тобиас изстена.
— Само не и тя.
Не му обърнах внимание.
— Имаме нужда от информация — продължих.
— Разбира се, захарче — отговори тя. Как успяваше да мърка така? Като нищо бих повярвал, че използва някаква машина за звукови ефекти. — За какво? За… срещата ти с онази дама? Мога да ти кажа имената на хората, които я уредиха.
— Не става дума за това — обясних аз. — Случва се нещо около една фирма на име „ИЗ“ и конкурентите им, „Екселтек“. Мисля, че са допуснали да се разпространи смъртоносен вирус. Знаеш ли нещо по въпроса?
— Хммм… Ще погледна — отговори Бианка. — Но може да ми отнеме време.
— Ще оценя високо помощта ти с всичко, което успееш да намериш за „Екселтек“.
— Разбира се — каза тя. — И, скъпи, следващия път, когато решиш да излезеш на среща с някого, защо не ми се обадиш? Така се засегнах, задето дори не се сети за мен!
— Сякаш би се появила — отвърнах аз.
За три години така и не я бях видял на живо дори веднъж.
— Щях поне да си помисля — заяви тя. — А сега… Трябва да ми кажеш поне нещичко, което да предам на вестниците. Нещо за срещата?
— Намери ми информация за „Екселтек“ и ще я откупя от теб с това — отговорих аз и затворих.
После погледнах през рамо към Дион, който тъкмо се бе приближил още повече до мен на тротоара. Изглеждаше объркан.
— Какво се надяваш да откриеш? — попита ме.
— Нищо — казах аз с ясното съзнание, че Зен подслушва всяка наша дума. — Бианка е ужасен осведомител. Никога не съм получавал и капка полезна информация от нея, а и всеки път, след като ѝ се обадя, по-голямата част от разговора плъзва из интернет след минути.
— Но…
Набрах друг осведомител и отправих към него същата молба, макар и по-завоалирано. После — трети. След няколко минути вече бях сигурен, че много, много скоро всеки, който имаше някаква връзка с „Екселтек“, ще знае, че компанията е замесена в сериозен гаф, изложил на опасност обществената сигурност. А като се имаше предвид, че вече разследваха „ИЗ“ и аз също бях сред действащите лица, зрънцето истина в слуховете, които бях разпространил, щеше да разпали същинска сензация в медиите.
— Притискаш ги до стената, Стив — отбеляза Айви, докато Уилсън най-после спря пред нас. — Досега бяха само отчаяни; след като тази история се разчуе, ще освирепеят.
— Надяваш се да ги принудиш да те оставят на мира, за да се съсредоточат върху контрола на щетите в медиите? — предположи Джей Си. — Не особено умно. Ако сръчкаш тигъра, няма да отвлечеш вниманието му — само ще го ядосаш още повече.
Не можех да му обясня на глас — Зен ни подслушваше. Вместо това извадих тефтера си и надрасках набързо някои указания за Уилсън, като предположих, че и аспектите ще ги прочетат и ще се досетят какво става.
Колкото и да беше изненадващо, първата, която се досети, бе Одри.
— Ооо… — възкликна тя и се ухили широко.
— Опасно — заяви Айви и скръсти ръце. — Много опасно.
Уилсън свали прозореца на предната врата, откъм пътническото място.
— Господарю Лийдс?
Приключих с писането и се наведох през прозореца, за да му подам листа.
— Още малко указания — обясних аз. — Уилсън, искам да останеш тук и да наглеждаш госпожа Махерас. Боя се, че наемничката ще се опита да я нападне. Всъщност мисля, че ще е най-добре да я заведеш в най-близкия полицейски участък.
— Но кой ще шофира?
— Ще карам аз.
Уилсън изглеждаше скептично настроен.
— Интересно — отбеляза Одри — как приема, че може да разчита на теб да спасиш света, но не и да се храниш или да караш сам.
Усмихнах се окуражително на Уилсън, който погледна първо към указанията в ръката си, а после към мен с обезпокоено изражение.
— Моля те — казах.
Уилсън въздъхна, кимна и слезе от джипа.
— Идваш ли? — попитах Дион, докато отварях задната врата, за да могат аспектите ми да се качат един по един вътре.
— Каза, че хората може да са изложени на опасност — каза той.
— Така е — потвърдих аз и затворих вратата след Одри. — Онова, което брат ти е разпространил, може да коства живота на милиони.
— Той каза, че не е опасно — заинати се Дион.
По дяволите. Все още ми нямаше доверие. Да не би ключът все пак да беше у него? За съжаление, никак не ми се искаше да се разприказва и Зен да го чуе. Е, така или иначе, трябваше ми да дойде с мен. Можеше да ми бъде необходим още един чифт невъображаеми ръце — а вече бях отпратил Уилсън.