— Леле — обади се Одри. — Калиани получава съпруг, а на мен и хамстер не ми давате да си взема? Адски нечестна работа.
Моментално свих в аварийното платно, без да обръщам внимание на клаксона на колата зад мен. Набих спирачки рязко, грабнах телефона от ръката на Джей Си и се втренчих в новия аспект. За пръв път виждах някой от членовете на семействата на делюзиите си. Изглеждаше като доста опасен прецедент — още един признак, че губех контрол върху нещата.
Затворих телефона, щастливите лица на екрана изчезнаха и подадох апарата през рамо на Джей Си. Подкарах колата отново, изпотен от напрежение, и си спечелих още едно изсвирване с клаксона от друга кола. Взех първото отклонение от магистралата към града.
— Добре ли си? — попита Дион.
— Нищо ми няма — рязко отвърнах аз.
Имах нужда да отида някъде — някъде, където да помисля. Някое място, което да не буди подозрения, но където да мога да спечеля малко време и да чакам планът ми да напредне, без Зен да заподозре нещо. Спрях на една от закусвалните „Денис“.
— Само трябва да хапна нещо — излъгах.
Изглеждаше правдоподобно, нали? Дори докато се опитваш да спасиш света, пак трябва да спреш и да се нахраниш в някакъв момент.
Дион ми хвърли бърз поглед.
— Сигурен ли си, че си…
— Да. Трябва ми само един омлет.
17.
Задържах входната врата отворена, за да влязат аспектите, и се присъединих към тях последен. Мястото миришеше на кафе, а около масите се виждаха множество хора, дошли за по една късна закуска — което беше идеално. Не беше вероятно Зен да направи нещо в присъствието на толкова много свидетели. Отне ми известно време да накарам сервитьорката да ме настани на маса за шестима; наложи се да излъжа, че очакваме да дойдат още хора. Най-накрая се настанихме на една правоъгълна маса — Дион седеше срещу мен, а от двете ни страни се настани по един аспект.
Вдигнах менюто, което остави лепкава следа от сироп по пръстите на едната ми ръка, но не започнах да чета. Вместо това се опитвах да успокоя дишането си. Сандра не ме беше подготвила за това. Член на семейството на един от аспектите ми да се появи така неочаквано, без да съм усвоявал нови знания?
— Ти си луд — прошепна глас от противоположната страна на масата. — В смисъл… Наистина си луд.
Пуснах менюто, което — както чак сега си дадох сметка — държах на обратно. Хлапето не бе докоснало своето.
— Не, не съм — възразих. — Признавам, че съм донякъде… ненормален. Но не съм луд.
— Все същото е.
— От твоя гледна точка, може би — отговорих. — Аз виждам нещата различно. Но дори ако признаем, че отговарям на това определение, в такъв случай и ти би отговарял. Колкото по-дълго живея, толкова по-ясно виждам, че всички са невротизирани — по своя си начин. Аз поне съм овладял психозите си. Ами ти?
Седналата до мен Айви изсумтя, като чу да използвам думата „овладял“.
Дион се облегна назад и обмисли чутото.
— Какво твърдят, че е направил брат ми?
— Той самият твърди, че е разпространил нещо. Някакъв вирус или бактерия.
— Не би сторил такова нещо — възрази Дион моментално. — Искаше да помогне на хората. Не той, а останалите бяха опасни. Те искаха да правят оръжия.
— Той ли ти го каза?
— Е, не — призна Дион. — Но… защо иначе ще се опитат да го откажат от проекта му насила, нали така? Защо ще го следят така изкъсо? Тях трябва да разследваш, не брат ми. Техните тайни са опасните.
— Типично тийнейджърско псевдоинтелектуалничене в антикапиталистическа посока — обади се Джей Си, който бе седнал от дясната ми страна и разглеждаше менюто си. — За мен пържола алангле и рохки яйца.
Кимнах разсеяно, докато останалите заговориха. Е, поне сервитьорката нямаше да има повод да се оплаче, че сме заели толкова голяма маса — явно щях да поръчам пет порции. Прииска ми се да можех да я накарам да даде храната на някой друг, след като аспектите ми приключеха с въображаемото ѝ изяждане.
Насочих вниманието си към менюто и установих, че не съм особено гладен. Все пак си поръчах един омлет, докато Дион бърникаше из джобовете си, явно решен да не се оставя да платя и за него. Изрови няколко смачкани банкноти и си поръча бурито.
Очаквах телефонът ми да изпиука и да се появи съобщение от Уилсън, че е изпълнил онова, което му заръчах. Това обаче така и не се случваше. Усетих, че ставам все по-нервен и по-нервен; избърсах потта от слепоочията си със салфетката. Аспектите ми се опитаха да ме успокоят — Тобиас подхвана някакъв разказ за историята на палачинките като ястие, а Айви го подканяше с навременни въпроси и се държеше, сякаш е погълната от темата.