— Какво е това? — кимнах аз към Дион, който се бе втренчил в малкото парченце хартия, което бе намерил заедно със смачканите банкноти в джоба си.
Той се изчерви и понечи да го прибере.
Грабнах го за ръката с рефлекси, чиято бързина изненада и мен самия. Джей Си кимна одобрително.
— Нищо не е — озъби ми се Дион, но отвори ръка. — Хубаво де. Вземи го. Тъпак.
Изведнъж наистина се почувствах като такъв. Ключът за шифъра на Панос не можеше да се събере на някаква си хартийка; трябваше да е на някакъв електронен носител. Отдръпнах ръката си и погледнах листчето, на което пишеше „1 Езд 4:41“.
— Мама ми ги пъха по джобовете, след като изпере — обясни Дион. — За да ми напомнят да се откажа от езическите си убеждения.
Показах листчето на останалите.
— Пасажът не ми е познат — казах, сключил вежди замислено.
— Първа книга на Ездра — обясни Айви. — От православната Библия — апокрифна книга, която не е включена в канона на Свещеното писание и повечето други християнски вероизповедания не я използват. Не се сещам за самия стих.
Проверих на телефона си.
— „И истината е велика и по-силна от всичко“.
Дион сви рамене.
— Предполагам, че съм съгласен. Въпреки че мама всъщност не иска да приеме истината такава, каквато е…
Потупах с пръст по масата. Чувствах, че съм близо до нещо. Някакъв отговор? Или просто правилните въпроси?
— Брат ти е разполагал с ключа, който дава достъп до информацията, съхранена в тялото му. Мислиш ли, че би го дал на майка ти?
Айви наблюдаваше Дион внимателно, за да види дали ще реагира при споменаването на ключа. Доколкото успях да видя, това не се случи, и Айви поклати глава. Дори да бе изненадан, че знаем за това, го прикриваше много умело.
— Ключ към информацията? — попита той. — Какъв, например?
— Флашка или нещо подобно.
— Съмнявам се, че би дал нещо такова на мама — каза той, докато сервитьорката оставяше порциите ни. — Тя мрази модерните технологии и всичко, свързано с тях — особено ако имат нещо общо с „ИЗ“. Ако ѝ беше дал нещо такова, тя просто щеше да го унищожи.
— Посрещна ме доста студено.
— Е, какво очакваш? Работиш за компанията, която превърна сина ѝ в неверник — каза Дион и поклати глава. — Мама е добър човек — старомоден, от онези, на които им викат „солта на земята“. Но няма доверие на технологиите. За нея, работа могат да бъдат само нещата, които правиш с ръцете си. Не като седиш пред някой компютърен екран.
Той извърна поглед и добави:
— Мисля, че Панос е направил, каквото там е направил, за да ѝ докаже, че греши, нали разбираш?
— Затова ли е искал да превърне хората в устройства за съхранение на информация? — попитах.
Дион се изчерви.
— Това е било само началото — подготовката, която е трябвало да извърши, за да може да мине към работата, с която в действителност е искал да се занимава.
— И по-точно?
— Ами…
— Да — обади се Айви, — определено знае нещо повече. Леле, как не умее да лъже само. Внуши му, че ти си доминиращата страна, Стив. Притисни го.
— Защо направо не ми кажеш? — попитах аз младежа. — Все на някого трябва да споделиш, Дион. Не си сигурен, че можеш да ми имаш доверие, но трябва да кажеш все на някого. Какво всъщност се е опитвал да направи брат ти?
— Болестите — отвърна той, забил поглед в храната пред себе си. — Искаше да ги излекува.
— Кои?
— Всичките.
— Доста амбициозна цел.
— Да, Панос сам си го признаваше пред мен. Самото лечение всъщност не беше негова работа; той виждаше своя принос в разработката на нов път на асимилиране.
— Асимилиране? — запитах аз и се намръщих. — На болестта?
— Не. На лекарството.
— А-а-а… — проточи Тобиас и кимна, след което отпи глътка кафе.
— Замисли се само — заобяснява Дион и разпери ръце оживено. — Инфекциозните болести всъщност са направо страхотни. Представи си какво щеше да бъде, ако можехме да създадем бързоразпространяващ се вирус, който да имунизира хората срещу някоя болест? Хващаш настинка и изведнъж спират да те ловят дребна шарка, СПИН, паралич… Защо да харчим милиони за имунизации и за опити да ги осигурим на всекиго? Природата може да свърши тази работа вместо нас, ако успеем да приложим вече заложения в нея метод.
— Това звучи… невероятно — отбелязах аз.
— Невероятно ужасяващо — поправи ме Джей Си и посочи младежа с ножа си. — Звучи малко като да използваш смаркват, за да се бориш с виксикси.