— И какво е това? — попита Айви с въздишка.
— Не съм упълномощен да давам повече информация — отвърна Джей Си. — Кама му, тази пържола наистина си я бива.
И отново се съсредоточи над храната.
— Е… така или иначе — продължи Дион, — аз щях да му помогна с това, нали разбираш? Щях да завърша университета, а после двамата щяхме да основем съвместно нова фирма за биотехника. Е — тази мечта, разбира се, е вече мъртва.
Той заби вилицата веднъж-дваж в гарнитурата, след което продължи:
— Но всеки ден, като се върнеше у дома, мама го питаше: „Свърши ли нещо полезно днес?“, а той само се усмихваше. Знаеше, че върши важна работа, макар и тя да не можеше да го види.
— Подозирам — отбелязах аз, — че майка ти се е гордяла с него повече, отколкото е издавала.
— Да, сигурно. Тя не е толкова лоша, колкото изглежда понякога. Когато бяхме малки, работеше по цял ден, и то — тежка работа, за да ни издържа, след като татко почина. Не бива да се оплаквам. Просто… нали разбираш. Мисли си, че знае всичко.
— За разлика от почти всеки срещнат тийнейджър — изкоментира Одри с усмивка.
Кимнах и продължих да го наблюдавам внимателно, докато разбутвах храната из чинията си.
— Даде ли ти ключа? — попитах го аз направо.
Хлапето поклати глава.
— Не е у него — обади се Айви. — Прекалено лош лъжец е да скрие нещо такова от нас, по мое професионално мнение.
— Онова, което трябва да търсиш — каза Дион, като отново се зае с буритото, — е някакво странно устройство.
— Устройство?
— Именно — потвърди той. — Панос сигурно е построил някаква машинка, в която да скрие всички онези неща, нали се сещате? С които се занимаваше в свободното си време — с отворения код и останалото. Непрекъснато монтираше лампички по разни джиджавки, майстореше си табелки за името и прочее. На бас, че го е скрил по някакъв такъв начин. Хващаш някой картоф, той бутва някоя монета, сто гъски излитат в небето, а ключът пада на главата ти. Нещо такова.
Спогледах се с аспектите. Изглеждаха ми скептично настроени, но може би в това имаше логика. Не в машината, за която Дион беше споменал, а в самата идея за процес, замислен от мъртвия му брат. Ами ако Панос беше устроил някаква система, която да разкрие истината в случай на смъртта му — но тя, по някаква причина, още не се беше задействала?
Насилих се да хапна малко омлет — ако не друго, поне за да мога да отговоря утвърдително на неизбежния въпрос на Уилсън дали съм ял. За съжаление, не получих съобщение дори след като се нахранихме. Проточих всичко колкото можах по-дълго, но в крайна сметка не можех да си позволя да чакам повече — на Зен щеше да ѝ се стори подозрително, ако протакахме още повече.
Станах и се запътих към джипа, като пътем отворих вратата, за да минат аспектите ми, и накрая се настаних на шофьорското място. Тъкмо обмислях следващия си ход, докато се настанявах на седалката, когато почувствах студения метал на дуло да се опира в тила ми.
18.
Дион се качи до мен, без да забележи нищо. После ми хвърли един поглед, замръзна и пребледня като платно. В огледалото за обратно виждане успях да мерна Зен, клекнала зад седалката ми и притиснала пистолета във врата ми.
По дяволите. Значи не е била толкова склонна да чака, колкото се бях надявал. Телефонът в джоба ми сякаш ме теглеше надолу като баласт. Какво бе забавило Уилсън толкова много?
— Заповядайте на задната седалка, ако обичате, господин Лийдс — каза Зен с тих, спокоен глас. — Махерас, останете на място. Предполагам, че няма нужда да ви предупреждавам, че съм готова да прибягна до насилие, ако се наложи?
Бях се препотил. Забелязах Джей Си в огледалото за обратно виждане. Целият беше почервенял. Беше седнал на мястото, пред което Зен бе коленичила в момента, но не я беше забелязал досега. Бе успяла да ни издебне и нападне вече два пъти, а той не бе могъл да го предотврати. Способностите ѝ надвишаваха моите многократно.
Джей Си извади пистолета си — действие, от което имаше съмнителна полза, — и ми кимна да послушам Зен. Ако се преместех на задната седалка, щях да съм в по-благоприятна позиция да я нападна.
Преместих се, а тя на свой ред мина на най-задната седалка, като притисна Айви и Одри към вратите, без да знае. Дулото на пистолета ме следваше неотклонно.
— Оръжието ви — напомни тя.
Извадих пистолета, точно както бях направил предишния път, и го сложих на пода пред себе си. Защо изобщо продължавах да нося проклетото нещо?
— Сега и телефона.